Оказва се, че всичко е толкова сложно...

     Влюбваш се... Окрилен си от щастие. Чувстваш неща, които не можеш да обясниш с думи. Разкриваш се... Това е човекът, за когото си заслужава да направиш това... Обичаш... Искаш да е така. Имаш нужда от това. Щастлива си, че си с Него. Щастлива си, че той е избрал теб от многото.

      В даден момент всичко рухва. Всичко става пепел. Всеки красив миг с Него се превръща в спомен, един болезнен спомен... Гледаш снимката Му, стоиш свита в ъгъла и се мъчиш да си спомниш къде точно сгреши. Искаш да забравиш болката. Мъчиш се да отговориш на милионите въпроси, които се въртят в главата ти. Но никога не получаваш онзи, конкретния отговор, който ще може да пусне ранената ти душа навън от затвора на миналото. И единственото, което ти остава, е да се примириш и да продължиш напред.

      И ако не бяха тези проклети въпроси, всичко щеше да бъде наред. „Те” изникват в главата ти в най-неподходящия момент. Точно когато си си помислила, че малко по малко ти минава... И всичко започва наново... Вглъбяваш се в себе си и онези спомени, красивите мигове, изплуват отново, за да те наранят и да разрушат постигнатото от теб до този момент... Започваш да си мислиш: „ Ще мога ли да обичам отново?”, „А някой мен ще ме обича ли?” Но тези въпроси за теб са риторични... Знаеш отговора... Никога повече няма да раздаваш от сърцето си така безрезервно, никога повече няма да бъдеш така наивна, никога повече няма да разкриеш себе си до край пред някого... Никога повече няма да можеш да повярваш истински на думите „Обичам те”, ще ти бъде все едно, че ти ги казват, защото съмнението, че са казани с онова, истинското чувство, ще те изяжда...

     Виждаш хиляди хора... Ето виж, момиче и момче, хванати за ръка, от тях струи такава нежност. Защо при теб не се получи така? Защо ти трябваха тия кратките мигове щастие, след като след тях боли толкова много? Защо? Защо? Защо?... Чуваш в главата си само това „Защо”... като ехо... но отговорът не идва.

     Липсва ти... Ако само знаеше как ти липсва... Как искаш да го прегърнеш, да му кажеш: „Ти си моето слънце... Остани при мен”... Няма как да стане така. Няма смисъл да продължаваш да се залъгваш. Реалността е една. Счупеното не може да се залепи. Единственото, което ти остава, е да продължиш напред, колкото и невъзможно да ти се струва това без Него... Да. Болезнените мигове ще продължат да те объркват още дълго време, но ти трябва да се научиш да живееш с тях, защото нямаш друг избор. Все пак спомни си - ти сама реши да бъде Той.

     А въпросите все така няма да намират своя отговор...