Страшно е да се влюбиш на 40. По-точно страшното идва от разлюбването, от момента между „трябва” и „искам”. Тази дилема в по-ранна възраст не е толкова разкъсваща и фатална. Но на 40 звучи като отронен есенен лист, който оставя дървото в студените му зимни дни голо, съвсем голо. Като потъпкана мечта, като разумно безразсъдство. „Трябва” те дърпа към някаква социална принадлежност, към статус, към невъзможност, това е табу. А в „искам” крещи Егото, инстинктът, онази неудовлетворена потребност, заради която нараняваме Аз-а си. 20%-ното ни жалко осъзнато Аз крещи, че е недоволно, че го побъркваме между Ид и Супер Его, между животинското в нас и ценностите ни. То ни отмъщава, прави поведението и постъпките ни неадекватни, нелогични, объркани. Хвърля ни в депресия или мания, предрешена като работохолизъм. Какво да се направи тогава? Как да се справим с това, без да се самоунищожаваме? Ако изберем разумното, това, което е социално приемливо, ще останем нещастни (защото нещастието ни е провок ...