За какво си говорят хората, когато седнат на масата да вечерят. Аз не знам, защото не съм израснала в семейство, където си говорят. Израснах в спорове, кавги и обиди до такава степен, че сега аз също обиждам и нагрубявам, за да защитя личността си  - моята и тази на съпруга ми. Той също не е случил на родители, но те поне като се събират, се веселят, пеят и танцуват, имат си номера, глупави клоунски номера, но понякога те ме карат да се смея до припадък. Тук у дома е друго: ''Сериозните и възпитаните не живеят така.'' Тук се водят ожесточени спорове, стигащи до грубости - такива, че не ми ги побира главата. Моят баща толкова се разпалва, че започва да ни нарича тъпанари, боклуци, случвало се е и да ни псува, питайте майка ми. Цял живот все му пречеха баба ми и дядо ми. Дядо ми беше пияница, но поне беше добър човек,никога не съм го чула пред мен да казва нещо против татко, въпреки че имаше много за казване. Баба ми пък, за нея най-прекрасни са скъпият и син и дъщеря, и другите хора не стрували. Никой не уважава мен, не уважават съпруга ми, а той прави толкова жертви за мен, за да съм добре. Принуден е да търпи да го обиждат, а всеки мъж си има достойнство и не трябва да бъде унижаван. Но ''скъпият ми татко'' не разбира от това. Той се интересува само от себе си и проявява такава вгорчаваща злоба, че често не може да я скрие и я изразява по най-недостойния начин. Сипе ''хвалби'' по наш адрес, да знаете какви са само. Но речникът иначе му е много беден - свежда се до няколко думи, които се броят на едната ръка. Отрепки - тази му е любимата, използва я на вечер поне по пет-шест пъти, после - Тъпанари - тази е нашата фамилия, често ни я слага, когато се озлоби. А ако питате майка ми колко пъти и е скълцвал главата, просто не се броят. И всичко това, защото го свалиха от пиедестала му на ''мъж''. Защото сега се радваме повече на съпруга ми, това го побърква. Усещам го колко се е озлобил - не може да понесе, че той не е на преден план. И всичко рефлектира върху мен - аз вече съм с разбита нервна система, постоянно рева, крещя, не се въздържам, дори усещам, че от нерви се треса цялата. Спохождат ме мисли за самоубийство. Нямам възможност да се изнеса от този ад, може би накрая ще го напусна, когато ме приберат в някоя лудница. Бих казала, че баща ми е късметлия, че го търпим цял живот, защото първата не го е изтърпяла дълго, изгонили са го и за нещастие попада на мама. Той не осъзнава какъв късмет има.