Много пъти съм се питала защо нещата не протичат така, както  ми се иска да бъдат... Защо, вместо страдание и сълзи в очите, не изпитвам повече радост и смях в душата... Все си мисля, че го заслужавам, просто ей така,.. че е един вид изпитание на съдбата... Да, но с всеки изминал миг на тъга, самота и несподелимост, мисълта за тази предопределеност се изпарява... В гърлото ми, преглъщайки горчивите сълзи, засяда една буца... Тая безформена и безтелесна „маса” сякаш запречва всички надежди за нещо по-добро! Тази, така наречена буца, изтъкана от безброй минали болки и разочарования, сякаш не позволява да си поема въздух, но в същото време ме спасява от предозирано вдишване на кислород... Чувствам се сякаш съм на някаква граница – от едната страна е всичко онова, което ме наранява, всичко е безцветно с тъмни контури, някак си безлично, тихо, досадно тихо, потискащо, студено... От другата страна на бариерата въздухът е изпълнен с меки пастелни цветове, някъде далече отгоре се спускат нежните слънчеви лъчи, а в ушите ми прокънтява най-прекрасната мелодия на света – тази на вечната и божествена музика... Оказва се, че и двете земи са прекалено наситени с утопични и нереални съществувания... Оказва се, че аз – човекът в безтегловност, се намира между два свята, и аз – обърканият човек, не проумявам какво трябва да направя... Дали, ако пристъпя в райското блаженство и се отдам на спокойствието и хармонията, ще съм щастлива? Или трябва да преживея цялата пустинна самотност и жестокост в сивата, лепкава мъгла на нещастието и хаоса? Дали, ако изживея страданието и все още е останала някаква вяра в мен, в доброто и щастието, дали тогава ще се преместя в светлия свят? Ами ако изгубя  тази вяра във всичко свято и не мога да продължа напред? Дали тогава цялото това страдание ще бъде оправдано в помощта на доброто към изгубената ми душа? Или ще остана изгубена в света на болката?... Питайки се всичките тези въпроси, всъщност осъзнавам защо съм на тази граница! Това е пространството на въпросите и търсените отговори. Границата е безвремието, където всички, рано или късно, осъзнаваме от коя страна първо ще преминем и къде ще останем. Единствено тази граница съдържа в себе си едновременно и от двете страни по малко... За да може човек да изпита  всичко по равно, за да може да изгуби всичко, което има и след това, взирайки се в светлината на своята душа, да спечели цялата тази хармония, за която е бленувал винаги!...