Навярно всички си спомняте оня стар култов филм от "тоталитарните" времена "На учителя с любов", в главната роля с Сидни Поатие. Първият актьор, дошъл от гетото и успял да спечели "Оскар", в този филм, сниман през далечната 1967 година играе учител в едно училище в покрайнините, който с триста зора успява да научи учениците си не само да учат, ами и изобщо да ходят на училище. Черен учител, който трябва да разруши социалните бариери между бели и чернокожи. Гледах няколко пъти филма, като всеки път намирах нещо ново и непознато. Бях впечатлен от учителя, успял да намери път към сърцата на децата, а по-късно го сравнявах с мой преподавател от университета, оставил незаличими спомени в душата ми. Но една неочаквана среща преобърна представите ми за добро и зло и ме срещна лице в лице с озъбената действителност.
Както обикновено се прибирах от работа изнервен, но в добро състояние на духа, на спирката срещу университета зърнах позната физиономия сред навалицата. Бързо се шмугна в автобуса бившият мой преподавател от студентските години, на врата му издайнически висеше карта на контрольор. Неговите лекции бяха винаги от най-посещаваните, бе успял да създаде не само у мен чувство за реална самооценка и уважение. А ето къде го бе докарало "свободното" общество, налагаше се да доработи някой лев към мизерната си пенсия. Осанката му и сега беше горда, но някак си се бе пречупил одве, сякаш претърпял тежка злополука. Забеляза ме късно, все пак бях един от най-добрите му студенти, бързо отиде при шофьора, разписа листовете и побърза да слезе, без да проверил когото и да е за нередовен билет. Заговори чувството за самосъжаление и срам, навярно не би издържал за среща с един от бившите си студенти...
Прекалено бях потресен, за да седна веднага пред белия лист, чакаш този спомен да отлежи като старо вино в дъбова бъчва. Някой ще каже - да! - ама срамен труд няма! Така е, но ако този човек беше получил адекватно заплащане на своя труд, нямаше да се наложи да прави компромис със себе си, да търси вина за своето незавидно положение в камарата книги, които е прочел. През дългите години бе успял да научи студентите си на чест и морал, непреходни ценности и най-вече на уважение към себе си. Но в края на дните си не бе успял да защити собственото такова, животът бе излязъл неблагодарен към него. Затова реших - На учителя - с тъга! При един от следващите студентски празници ще го намеря и поднеса цветето, което заслужава. Стига сме обвинявали някого за липсващите му първи седем години. Следващите са не по-малко важни, човек се оформя през целия си съзнателен живот. Пък може би един ден и неговия труд ще се заплати като в нормална "бяла" държава. Нали и надеждата умира последна...
© Янко Todos los derechos reservados
Тъжно, нали?