Не вярвам, че любовта си отива...

Не вярвам, че любовта си отива. Просто не вярвам. Няма как, ако я е имало, тя да е спряла да съществува. Ако си е отишла, значи просто никога не я имало. Да, мислели сте си, че обичате. Казвали сте го. Вярвали сте в това. Но сте живели в заблуда. Това, което сте преживяли не е било любов, а само бледо нейно копие. Временно опиянение, заслепение, увлечение, страст. Всичко друго, но не и чиста, ако щете даже истинска любов.

Истинската любов не си отива. Тя е там, стаена в ъгълчето на сърцето и винаги ще бъде там. Въпреки всичко. Заради всичко.

Не вярвам, че един човек, който е казвал „Обичам те” от един определен момент нататък ще почне да мрази, да гледа със злоба и да нагрубява. Няма как да се случи. Ако обичаш истински, обичаш напук на всичко. Прощаваш всичко. Приемаш всичко. Отдаваш се изцяло, без да мислиш за последствията. И после не съжаляваш. Никога. За нищо. Просто обичаш. Истински, дълбоко, завинаги.

Не вярвам, че между любовта и омразата има само една крачка. Не може да си отдал живота си на някого, да си жертвал всичко, защото си го обичал и защото си вярвал в него и след това да го намразиш, защото по един или друг начин не е оправдал очакванията ти. Та нали това означава да се отречеш от себе си!? Означава, че си бил заслепен и не си виждал истинската същност на човека отсреща, а щом не си я виждал няма как да си го обичал наистина. Да обичаш означава да приемаш другия, без да искаш да го променяш. Да, знам, страшно клише е, но е вярно. Сама се убедих в това.

Да обичаш означава да копнееш за някого, независимо от това как са се развили отношенията ви. И като казвам копнеж имам предвид не онова повърхностно желание да бъдем с някого, което изпитваме в началото на една връзка, когато сме влюбени. Говоря за онова, по-дълбокото чувство на копнеж да си едно цяло с някого, без да те интересува как изглежда, с какво е облечен, какво минало има. Просто да искаш да си част от живота му, да го споделиш с него.

Не вярвам, че ако си обичал наистина един човек, можеш да го намразиш. Няма как да стане. За да обикнеш някого трябва преди това до го опознаеш, да прекараш дълго време с него, да си дадеш сметка кое в него ти харесва и кое не. И, ако след като вече имаш ясна представа за този човек, видял си всичките му недостатъци и малки кусури, убедил си се, че не за всичко имате еднакво мнение и отношение, и въпреки всичко искаш да сте заедно, значи, че си доближил малко до любовта. Да, малко, защото, за да бъде една любов истински дълбока е необходимо заедно с любимия човек да преминете през много трудности, да преодолеете доста неща и да сте простили за всичко. Или както казва народната мъдрост – да сте изяли една торба сол заедно.

Всичките тези неща ги казвам от опит. Преживях го, осъзнах го, дадох си сметка.

Преди да срещна бащата на децата ми имах дългогодишна връзка с друг. Смятах, че го обичам, дори вероятно щях да се омъжа за него, да му родя деца и да остареем заедно. Само че, в един момент осъзнах, че нещо помежду ни не е наред, но не бях сигурна какво. Някак си бяхме спрели да си пасваме. Някъде по това време се запознах с Него. И всичко се промени. Завинаги и безвъзвратно. Спуснах се лудешки в новата връзка, без да поглеждам назад. До този момент все едно не бях живяла. Влюбих се като по филмите – бързо и безпаметно. Отне ми 4 месеца да го опозная и да осъзная, че го обичам. С цялото си сърце. И тогава си дадох сметка, че чувството, което бях изпитвала към предишния е само бегла сянка на това, което усещах в момента. Чувствах се обичана и от него, преживяхме много неща заедно (и хубави, и лоши), родиха ни се две деца и въпреки че през последните две години от съжителството ни доста се карахме, аз някак си бях спокойна, че нещата ще се оправят, защото се обичаме. Вярвах, че това между нас е истинско и ще оцелее въпреки всичко.

Отиде си преди малко повече от година. Достатъчно време да премисля нещата и да стигна до някои изводи. Най-важният, от които, е, че той никога не ме е обичал истински. Много му се искаше да е така. Все пак бях третата му жена. И сигурно си е вярвал, че ме обича, защото успя да заблуди не само мен, а и всички други около нас. Но в същото време докато бяхме заедно непрекъснато се опитваше да ме променя. Все ми казваше, че не правя нещата както трябва, че не разсъждавам правилно, че трябва нещо да променя, за да съм бъдела щастлива. И дори не си даваше сметка, че самото му присъствие и внимание към мен и децата ми беше достатъчно, за да се чувствам добре.  Искаше повече от мен, а аз просто нямах какво друго да му дам.

На другия полюс останах аз – колкото по-дълго живеехме заедно и колкото повече го опознавах, толкова по-силно го обиквах. Въпреки трудния му характер и всичките му малки дразнещи навици. Хората, които се въртяха около него го зарязваха един след друг поради една или друга причина, но аз останах и продължих да го подкрепям. Мисля, че никой друг освен мен не е успял да се докосне до истинската му същност и да го опознае наистина добре. Знам на какво е способен и какво мога да очаквам от него. Знам и също, че той не си дава сметка за това. Но това е без значение. По-важното е, че и днес, въпреки цялата болка, която ми причини, въпреки всички обиди и лъжи, аз продължавам да го обичам. И знам, че ще го обичам винаги. До края на живота си. Той е (не мога да кажа „беше”, просто, защото продължава да бъде) любовта на живота ми. И смея да твърдя, че това не са клишета. Вярвам истински в това. Щом до сега не се отрекох от него и не го намразих, не вярвам изобщо това някога да се случи. Наранил ме е по всеки възможен начин. Той е човекът, заради когото съм изплакала най-много сълзи в тоя живот, но в същото време е и човекът, направил ме най-щастлива. Заради него се отрекох от себе си, загърбих амбиции и мечти. Обезличих се, станах негова сянка. Човек без собствено мнение. В крайна сметка може би точно това го отблъсна от мен. Сега, година след раздялата ни, вече почти съм успяла да се събера. Почти се възстанових психически. Почти. В мен винаги ще остане една мъничка болка, заради предателството му. Винаги ще ми нагарча леко като го видя. Раната сигурно ще заздравее напълно, но винаги ще имам белег, които да ми напомня за всичко преживяно.

Приятелките ми се чудят как мога да не го мразя. Мога, защото обичта ми към него е истинска. Простила съм му всичко и съм му благодарна за всичко, на което ме е научил. Научих се да живея без него и не го искам повече в живота си. Приела съм, че оттук нататък всеки ще върви по различен път. Но знам, че винаги ще го обичам.

Надявам се да имам сили един ден отново да се впусна в приключението, наречено „любов” и да позволя на някой мъж да ме обича. Сигурна съм обаче, че аз никога повече няма да изпитам любов като тази. Ще се привържа към някой, ще ми бъде удобно да сме заедно, но едва ли ще го обичам. Истински. Защото в сърцето ми няма място за двама. Защото не вярвам, че любовта си отива. Просто го знам.

24.08.2013 г.