Нали си спомняте онези прекрасни дни, в които проблемите се поставят на масата в любимото кафе и най-голямата опора и успокоение носят приятелските съвети и утешения? Е, точно на тези благословени дни се опитвам да се нарадвам днес, защото човек никога не знае кога ще сваршат.
Идиличната обстановка ме пренася около 5 години назад, когато, все още начинаещи в по-трудния гимназиален живот, ние се събирахме в това кафене и се смеехме, плачехе и общо взето растяхме, но винаги заедно и винаги на една и съща маса. Днес обаче седнахме на друга... Огледах се и се замислих - колко хубаво растем обаче! И тогава нескромно мога да твърдя, че бяхме симпатични, но днес сме няка си по-зрели. Не се усмихваме както преди и си знаем наизуст кой какво ще каже, но дали от навик, дали от сантименталност, ние все още се изслушваме търпеливо и обсъждаме живота и неговите вариации. За сега поне той не е напълно изричен...
По посоката на часовниковата стрелка - така определяхме кой да е следващият по изказване ...