Нали си спомняте онези прекрасни дни, в които проблемите се поставят на масата в любимото кафе и най-голямата опора и успокоение носят приятелските съвети и утешения? Е, точно на тези благословени дни се опитвам да се нарадвам днес, защото човек никога не знае кога ще сваршат.
Идиличната обстановка ме пренася около 5 години назад, когато, все още начинаещи в по-трудния гимназиален живот, ние се събирахме в това кафене и се смеехме, плачехе и общо взето растяхме, но винаги заедно и винаги на една и съща маса. Днес обаче седнахме на друга... Огледах се и се замислих - колко хубаво растем обаче! И тогава нескромно мога да твърдя, че бяхме симпатични, но днес сме няка си по-зрели. Не се усмихваме както преди и си знаем наизуст кой какво ще каже, но дали от навик, дали от сантименталност, ние все още се изслушваме търпеливо и обсъждаме живота и неговите вариации. За сега поне той не е напълно изричен...
По посоката на часовниковата стрелка - така определяхме кой да е следващият по изказване на кръглата ни маса. Най-мразя, когато дойде моят ред. "Нямам нищо за казване - все си е едно и също при мен" - отсичам аз и се опитвам да предам топката на следващият съкрушен или ощастливен човечец. Но никога не ми се разминава. "Хайде пък и ти сега - в хор кресват мойте дружки. - Не мислиш ли, че е прекалено егоистично да държиш проблемите си само за себе си?" Познавам ги - няма да ме оставят без изказване и с физиономия на заточеник, пратен на вечното си изгнание, питам какво искат да знаят. "Какво става с любовта ти?" - с покъртително ухилено лице ме питат те. Отричам да съм влюбена, като давам мниние по повод изказванията по телевизията за слънчевото време в този дъждовен ден. "Не сменяй темата, де" - почти обидено изчуруликват те, но знаят,че с мен на глава така лесно не се излиза.
След време групичката ни се поразпръсна по гаджетата си и само аз и едно момче, които сме си самотни пиленца, останахме на спирката да изчакаме вечно закъсняващия автобус. "Защо така ме мъчите?" - питам аз след кратко мълчание. "А ти защо не ни казваш нищо?" - веднага ме опонира приятелят ми. Че кой е казал, че трябва на глас да се изричат всички най-съкровени мисли и дела? А и те не са ли наясно, че в любовта не вярвам и като ме разпитват за нея няма да ме накарат да й стана фен отново. "Отново? - изстрелва приятелят ми. - Признай си, че още си влюбена." Ама и той не се отказва. Защо му е да разпитва толкоз за това? "Защото никога не съм обичал." - заявява ми той и ме оставя да гледам зашеметена неопределено време. След като едва-едва измънквам нещо от рода на "Ама... как... как така...", той се хили насреща и с нотка на тъга в гласа си обяснява, че ми завижда поради жестокия факт, че съм обичала и че дори сега да съм нещастна, поне тогава съм живяла в името на нещо. "Че какво му е хубавото да живееш в заблуда? Любовта е висша форма на заблуда! Спокойно, не си загубил нищо след като не си бил разочарован и влюбен." Той се засмя и ме контрира с простичкото "Вярвяш ли си?"Еми то като никой друг не ми вярва, аз съм си последната надежда." "И искаш да ми кажеш, че не летеше, когато този, който толкова време обичаше, ти се усмихнеше, не трепереше като лист в негово присъствие и не губеше ума и дума само като чуеше името му? Това не е ли хубаво? Аз никога не съм го изпитвал. Чел съм за това, разказвали са ми го, но да го изпитам... ще си умра самотен!" За последните думи, типично в мой стил, изяде един шамар и доста конско в стил "я се стегни малко"! И аз съм самотна, но няма да умра така. Винаги до мен ще са приятелите ми и техните гаджета. Не ми пречи факта, че не ме обича мъж след като имам толкова момчета приятели и момичета, на които мога да разчитам. Приятелят ми ми хвана ръцете, накара ме да го погледна в очите и ми каза: "Ако си истинска приятелка, ще ми кажеш честно - признай си, че изгаряш някой просто да те обича." Автобусът приближаваше, тъй че набързо изстрелях: "Не е така. До утре" и се скрих в шумнозатварящите се врати на мръсният градски автобус. Това беше първият път, в който в лицето на толкова близък човек изрекох лъжа...
Поуката от целите тези разговори и бягства е следната - не можем да живеем сами!Такива сме - просто не можем. Не че не се опитваме, но кой, с ръка на сърцето, е готов да признае, че не обича да обича? И колкото по-нараняваща е, толкова по-желана е любовта. Човешка му работа. Защо ни е това наказание? Да ни е по-интересно или пък да има за какво да се оплакваме на подобни събирания, в кафенето, по приятелски? Дали сърцата са създадени цели, само за да може някой да ги разбие? Що за устройство има този прочут човешки свят, описан в толкова томове прашни книги? И защо аз размишлявам по тези теми в този полуразпаднал се автобус. Някои неща нямат отговор. Някои неща трябва просто да останат неизказани...