Нека се погледнем в очи!
(размисли)
Няма нищо по-страшно от самотата!
Пишейки, дори в този момент, беглият поглед върху рекламата на химикалката ми натяква колко съм самотен. Там откривам телефонния код на родното място на моята някогашна любима и си спомням колко често в самотата си съм набирал тези цифри, за да й кажа, че я обичам и ми липсва, и че е единствената ми надежда да ме спаси от проклетата Самота.
Понякога заради празните и пусти минути в плен на Самотата, аз събирам раницата си и се отправям на път. Иска ми се да разкъсам невидимите й окови, за да се отдам на другата си голяма любов – една Планина, в която всяка картина или звук е един спомен за нещо преживяно и то не в компанията на вездесъщата Самота. Може би някой ще каже: “Момко, не виждаш ли, че тези въображаеми стени са лично проектирани и издигнати от теб самия – не зидаш ли ти своята самотност, не пиеш ли сам от чашата на тишината?!” Ще се съглася ли?! Та даже когато съм самичък в планината, нито полъха на вятъра и ...