Много родители приемат като лична вина факта, че не са успели да разберат децата си. Това ги измъчва и травматизира, особено ако са интелигентни и чувствителни. Най-много страдат успелите в обществото или личния си живот, при тях „падането” е най-отвисоко. Този „провал” с най-близките им същества е като студен душ, точно когато са най-уверени в житейския си опит. Някои по-властни личности пък стоварват вината за зейналата пропаст върху самите си отрочета, сякаш е тяхна вината за издигащата се помежду им бариера.

Със следващата си теза искам да успокоя родителите и да оневиня младежите. Това неразбиране на новото поколение, е толкова закономерен процес, колкото срутването на издигащите се вълни, достигащи брега. Но, защо е така в духовния свят? Защото, е време да изоставим  принципите на материалното съществуване и се посветим в едни други явления.

Така, ако считаме, при това с право, че само e въпрос на време, желание и технологии, да изучим и вътъка на някой предмет, то тази логика не работи за никое мислещо същество. Тук разбира се, не говорим за анатомия или физиология, а за духовните му прояви.

Когато, родителят грижливо и с внимание изучава детето си, и е почти уверен, че го е „опознал”, тогава следва изненадата. Представата рухва, като кула, построена на пясък, отмиван от водата – животът кипящ в самото дете.

         
Илюзия е, че можем да опознаем живота. Дори с увереност, можем да формулираме единия от духовните парадокси. Непознаваемо е това, което се развива по-бързо, отколкото го изследваме. А тази ситуация е закономерна в живия свят. Младите са гъвкави, активни и динамични, а на нас вече ни тежи бремето на опита, предразсъдъците и страховете ни. Естествено е водата да изтича между пръсти, изгубили рефлекса си. Нормално е! Някога и ние сме били живак. Нормално е! След време и техните пръсти ще престанат да напипват пулса на бъдещето.

         
Да са ни живи и здрави, да им се радваме... и те на техните деца... и те на техните ... и те на ... и те ... И така, докато свят светува.

25.02.2007г .                                                                            К. Димов