Широк свят, различни хора, ала опре ли до отчаяние, всички стават еднакви .
Докато са щастливи всички вървят по своите пътеки, но защо точно щастието не свързва хората, а нещастието.
Това значи ли, че сме егоисти и когато сме щастливи, забравяме за другите.
Търсим ги, едва когато изпаднем в беда и тогава си спомняме за тях - хората
около нас. Сякаш докато щастието е пърхало покрай нас, те са били невидими герои, които чакат отстрани да се появят, само когато имаме нужда от тях.
Когато се случи нещо лошо, нещо, което може да преобърне нечий живот и от
веселия и безгрижен начин на съществуване, животът на този човек да се превърне в кошмар. Ад, но не онзи, за който всички сме чували, а тук, на Земята, наречен нещастие.
Едва тогава хората биха се притекли на помощ, биха отишли да го утешат, да му
дадат лъч надежда, да запалят отново угасналото пламъче в погледа на страдащия.
Тогава този пламък в момента на отчаяние е безсмислен, защото ако нещастието е голямо, малкото добро не е от значен ...