Никога не е късно за извинение
Ежедневно правим стотици грешки. Повечето са малки. Другите хора почти не ги забелязват и не бива да им обръщаме внимание. Има и малко по-големи. Те не остават скрити. Вроденият стремеж към самоизтъкване (първата производна на самоутвърждението) кара хората да се превръщат в душещи кучета. Да се оглеждат наоколо и щом им се отдаде случай да сочат някого и да казват “ха, сбърка”. Те превръщат обикновената грешка в нещо голямо и ни карат да се чувстваме прекалено зле заради нея. Представям си как поне четвърт от човечеството се страхува от критиката и подигравките. Това, от една страна, е хубаво, защото ни кара да сме по-внимателни и да допускаме по-малко грешки.
Обаче истински страшното идва, когато допуснем голяма грешка. Ако след някоя обикновена ни се иска да заровим главата си в земята, какво да очакваме, когато сгафим много? Дали ще можем да го понесем? Тези въпроси ни карат да скрием голямата грешка щом я открием и да направим всичко възможно тя да о ...