6 jun 2007, 11:05
Но не...
1 мин за четене
Оглеждам се с полуотворени очи. Отново е тъмно. Отново паднах в тази длъбока пропаст. Отново няма сили, но този път наистина нямам. Оглеждам се за светлика в безкрая. Но не... Отново съм сама, приведена, изнемощяла. Отново позволих на болката да ме надвие. Но този път е различно. Този път наистина не виждам спасение. Седмици, месеци, години... Не знам дали ще стигнат.
Защо за пореден път се оставих на чувставата си? Нима съм сляпа? Не съм! Но ти беше някаква искра, подаде ми ръка. Знаех, че не е за дълго, не исках да се задълбочавам, но го направих... И ти си тръгна... Тръгна си като всички други. Остави ми само болка и тъга.
Защо за пореден път потекоха сълзите? Нима очите ми не пресъхнаха? И сега накъде? Нагоре... надолу - пусто. Навсякъде тъмнина. Опипвам пода за някоя случайно захвърлена кибритена клечка. Но не...
Този път нищо не помага. Този път куршумът е проникнал прекалено дълбоко. Нямам сили да се боря... А може би нямам и воля.
Овладявам се за миг. Замислям се. Може пък да има изход. Но не... Този път не. Защо всичко това трябваше да се случи? Защо го позволих? Заравям глава в длани. Колко съм наивна! Нима е толкова лошо да вярваш на хората? Може би ми трябаше повече презрение, за да успея. Но това за мен е долна цена. Щях да успея така. Но не...
Оглежам се за последно да не би да съм изпуснала нещо. Но не... Затварям бавно очи. Разлика - никаква. Все тъмнина наоколко. Нима е толкова тъно? Предавам се... Победи ме...
Някакъв истинкт, останал случайно вътре в мен, продължава да упорства, да търси изход, да се бори.
Но не... Не и този път...
Защо за пореден път се оставих на чувставата си? Нима съм сляпа? Не съм! Но ти беше някаква искра, подаде ми ръка. Знаех, че не е за дълго, не исках да се задълбочавам, но го направих... И ти си тръгна... Тръгна си като всички други. Остави ми само болка и тъга.
Защо за пореден път потекоха сълзите? Нима очите ми не пресъхнаха? И сега накъде? Нагоре... надолу - пусто. Навсякъде тъмнина. Опипвам пода за някоя случайно захвърлена кибритена клечка. Но не...
Този път нищо не помага. Този път куршумът е проникнал прекалено дълбоко. Нямам сили да се боря... А може би нямам и воля.
Овладявам се за миг. Замислям се. Може пък да има изход. Но не... Този път не. Защо всичко това трябваше да се случи? Защо го позволих? Заравям глава в длани. Колко съм наивна! Нима е толкова лошо да вярваш на хората? Може би ми трябаше повече презрение, за да успея. Но това за мен е долна цена. Щях да успея така. Но не...
Оглежам се за последно да не би да съм изпуснала нещо. Но не... Затварям бавно очи. Разлика - никаква. Все тъмнина наоколко. Нима е толкова тъно? Предавам се... Победи ме...
Някакъв истинкт, останал случайно вътре в мен, продължава да упорства, да търси изход, да се бори.
Но не... Не и този път...
© Мила Костова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
прекрасно е.... и все пак не предавай.... всеки проблем си има своето решение и все пак никога никой не е сам.... винаги има някой който ще ти подаде рака.... без да те изостави
-
Благодаря ти,Мими.Но искам да помоля хората,които пишат (2) да се аргументират,за да знам какво не им харесва и как бих могла да го поправя по нататък,защото няма смисъл да оцениш труда на един човек така,без да кажеш какво точно не ти харесва.
-
Браво страхотно е ... Наистина хората идват , подават ни ръка... но когато си тръгнат от нас... Боли , ужасно много , но все пак това е живота. Винаги има щастливи и наранени хора.. Когато го прочето осетих какво наистина ти е в момента !!!
Бравоо поздравления .. много хубаво и разчувствщо есе... 
От мен (6)!!! 
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
