Беше тиха и спокойна есенна нощ. Луната тъкмо бе изгряла, и сега озаряваше всичко със светлината си, която шареше наоколо, като пускаше малки, кръгли светлинки по листата на дърветата, а вятърът тихо шумолеше наоколо, като леко раздухваше клоните на дърветата. Като всяка есенна нощ и тази не бе изключение. Вятърът, макар че не бе бурен, бе доста мразовит. Някои от животните вече спяха, а за други нощта едва започваше. Само луната гледаше всичко от небето и придаваше перфектен завършек на нощта. Сякаш искаше да каже „Няма нищо по-прекрасно от нощта”! А и бухалът май бе на същото мнение. Той мислеше деня за скучен и съвсем безсмислен. Когато станеше нощ, той винаги казваше:
- Ето, настъпи моят час! - като размахваше криле и тръгваше да дири своята плячка. Той имаше чудесно зрение през нощта, но не и през деня, когато бе светло и не виждаше нищо. Затова през деня предпочиташе да подремне малко, а нощем ловуваше.
Нощта бе толкова красива тази вечер. Навсякъде бе тъмно и само луната хвърляше по някой лъч светлина от време на време. Понякога малките светлинки, които хвърляше луната, наподобяваха малки, изящни фигурки, които бързо изчезваха. Всичко бе толкова спокойно, само от време на време се чуваха писъци на някоя сова, но те бързо заглъхваха и тишината отново цареше. Но ето, че утрото започваше бавно да настъпва и щеше да развали прекрасната нощ, която все още цареше. И ето, слънцето започна бавно да изгрява, като светлината му се простираше навсякъде. Но нощта не тъжеше, тя знаеше, че довечера пак тя ще властва тук.
© Мони Иванова Todos los derechos reservados