Някак си успявам да задържа усмивката си. Небето е някак си разплакано след толкова много слънце. Галерията от спомените с теб е някак си реална, сякаш никога не си умирал. Някак си успявам да дишам. Дните някак си са убийствени. Устните ми някак си са забравили целувките, тялото, кожата ти; какво е усещането да обичат същността ти (тялото също...). Лятото е някак си тъжно, въпреки морето, вълните, пясъка. Някак си съм слънчева, но не съвсем. Някак си липсва парченце от пъзела, което играе основна и решаваща роля. Някак си ме топли мисълта за осъществените мечти на любимите ми хора и приятели. Някак си, все пак си спомням, че ти обещах да не ставам невеста на тъгата и тъмното, на безразличието и саморазрухата. Някак си успявам да изтласкам в ъгъла на съзнанието си самоубийствените мисли. Розите са някак си изсъхнали. Това някак си ме устройва. Носят аромат на някак си безвъзвратно отминало бъдеще. Някак си се научих да не плача. Някак си се научих да не мразя лятото, въпреки че ми отне ...