Образът на мутрите в българското кино

Мутрите в българското кино – неизменна част, както от живота на средностатическия българин, така и от творчеството на съвременните български културтрегери – писатели и кинотворци. В това, разбира се, няма нищо учудващо. Именно на творчеството се пада неизменната чест да говори, дори да крещи в ушите на хората за заобикалящите ги проблеми. Следвайки тези принципи, и нашето кино, разбира се с типичното българско закъснение, успя малко или много, ясно или фрагментарно, да отрази и пречупи тази социална класа през собствената си същност, през разбиранията на самите творци за въпросната класа, зародила се някъде в началото на 90-те, изкристализирала и намерила своето точно място в обществото на днешен етап в лицето на добре облечените бизнесмени, в пакет с облеклкото на които непременно ръка за ръка вървят влиянието, властта и неминуемото материално благоденствие. Първият български филм, който се осмелява да надникне дълбоко или не чак толкова под полите на мутренския лайфстайл и да освети с фенерче сумрака, който се намира в това неясно пространство, търсейки по-устойчиви ориентири в него, е „Дунав мост”. Продуцираният от БНТ сериал на режисьора Иван Андонов и сценариста Георги Мишев беше дълго очакван от обществото едва ли не първи проблясък на истинското свободно слово в киното ни, което се осмелява да говори на всякакви теми, включително и на най-болните, без да се опасява от цензуриране. Филмът определено не оправдава очакванията нито на зрителите, нито на кинокритиката. Явното непознаване на живота на съответния социум си личи фрапантно. Сценаристът и режисьорът са хора, принадлежащи на друго време. Явното непознаване на тази мутренска действителност е очевидно, те не са част от нея, тя е външна за тях и от тази гледна точка не могат да я представят на зрителската аудитория адекватно и правдоподобно, а я демонстрират като едностранчива и непременно елементарна – именно тук си личи тенденциозното авторово отношение към тази социална класа и явното желание тя да бъде представена като в древногръцка трагедия – чрез герои-типажи. Нещо повече, за нашите творци цялата тази действителност представлява един типизиран герой, на когото непременно се приписват всички негативи, те му се „придават”, лепват му се като етикет, зад който стои явното нежелание на нашите автори да изследват по-дълбоко съответната каста. Това си личи и във филма „Опашката на дявола” на режисьора Димитър Петков. Там принадлежащите към мутренския хайлайф типажи са представени като своеборазни персонификации на дявола и дяволското. Трактовката отново е едностранчива и леко плоска, но все пак целта на този филм не е да се занимава конкретно с мутрите, а по-скоро да представи тяхната социална класа като неизменна част от живота на героя на Самуел Финци, като една своебразна среда, в която той живее и която до някаква (дори голяма) степен предопределя живота и бъдещето му.

Доста интересна трактовка на лайфстайла на добре облечения VIP елит, зад чиято лъскавост и добре сложеност непременно стоят тъмно минало и мъгляв бизнес, е представена във филма на Людмил Тодоров „Емигранти”. Няколко погледа върху поведението на присъстващите в заведението на резиденцията представители на нашенския „хайлайф” веднага ни представят цялостното отношение на режисьора-сценарист към социалната класа. Абсолютно всички пороци, които средностатистическият българин (представен в лицето на нашите трима герои) би определил като „изчанчени” и „изкелеферчени” непременно биват притежание на доста помпозно облечените светски личности. Неслучайно героят на Деян Донков подмята, че за да бъдем част от Европа, то нашите изпражнения не трябва да миришат, те трябва да са фини. Отчаян опит за достигане на този тип финост се среща у посетителите на уж елитния бар – както вече споменах, пороците им се отличават от обикновената ежедневна простота и ненатруфеност – те непременно са не обикновени хомосексуалисти, а гейове със съмнителна изтънченост, те не са просто обикновени проститутки, а „хайлайф дами” с реноме на много добри жрици на любовта. Всичко това намирисва на измъчено-наподобителна действителност, на глупаво балканско изхвърляне, на опит за прикриване на зловонните изпражнения в задния двор и заместването им с напарфюмирани с маркова тоалетна вода такива. Зад всичко това прозира еклектичният чалга кич на байганьовеца. Въпреки всичко и тук едностранчивостта и слабата разработка на образите си личат.

Опит за анализ на произхода на днес съставляващата се от елитни бизнесмени класа се прави във филма на Киран Коларов „Бунтът на L.”. С оглед на годините, в които се развива действието, веднага си проличава желанието на режисьора да покаже кои са корените на тази класа – а това не са случайни хора. Довчера кротко подчиняващите се на соцвластта управители на затвори и ДС ченгета, които дори непосредствено допреди 10 ноември са повтаряли пред подчинените си и пред провинилите се гръмки и добре заучени, непременно необмислени и неразбрани от съзнанието им, слова за светлия път, водещ към бастионите на тъй лелеяния комунизъм, чието изграждане все предстои,  се превръщат в обикновени търгаши – първо на дребно, а после и на едро. Определено доста интересен е образът на директора на затвора (Венелин Танев), който демонстрира нагаждаческия си рефлекс още по време на соцерата – за „заслуги” той бива преместен от бургаския в софийския затвор. Още по-интересна става ситуацията, когато непосредствено след 10 ноември, въпросният вече бивш директор на затвора привлича за свои съдружници същите онези „елементи” (Дичо и Део), срещу които само допреди няколко месеца се е борил. Определено интересен, макар и не толкова сполучлив, опит за нагледно представяне на отличаващите се с особена „интересност” процеси от зората на 90-те в България. С тази разлика, че имам „честта” да познавам момичета, които доброволно са станали проститутки, за разлика от героинята на Фани Коларова. Макар че в ерата на тъмните ’90 жриците, които щяха да имат „честта” да се настанят под червените фенери все още бяха набирани по недоброволния начин.

Друг филм, който отчасти се опитва да разнищи произхода на съврмеменните бизнесмени, е „Моето мъничко нищо” на Дочо Боджаков. Тук главният герой – г-н Кейкенов (Николай Урумов) е бивш боксьор с титла и име. Днес е добре преуспяващ бизнесмен и е женен за завършилата Консверваторията (!) героиня на Койна Русева. Все пак, колкото и странно да звучи, можем да приемем, че една млада девойка, макар и занимаваща се с изкуство, може да се прехласне по роден боксьор със световна слава. Въпреки това, всичко някак си прилича на съвременна интерпретация на приказката за Червената шапчица – малката шапчица в лицето на героинята на Койна Русева влиза в пастта на големия лош вълк, притежаващ цял винпром, множество проститутки и некриещ страстта си към получалга-поп песничките на главната певица в „помпозния” му бар – Лилана (доста й отива). Изглежда Дочо Боджаков е предпочел да си спести използването на автентична чалга във филма, макар че според мен именно тя би охарактеризирала натурата на главния герой – онзи герой, вече придобил славата, парите и чистото име на добре облечения бизнесмен, но въпреки това дълбоко в себе си непроменил се полуобразован човек с липса на критерий за култура. Логично, съвсем леко е намекнато за обвързаността на българските мафиоти с властта – г-н Кейкенов е поздравен за новата си придобивка (винпрома) лично от президента на републиката, който присъства на мястото. Интересно е, че фактът, че мутрите са обвързани с парламента е съвсем бегло и фрагментарно засегнат в повечето филми. Може би една от причините е, че доста често част от продуцентския екип на въпросните филми принадлежи точно към онази класа, която нашите режисьори искат да заклеймят. И като добавим и неразбирането на мутренската действителност, за която споменах в началото, картината става пълна.

Последният филм, върху който ще се спра, е сериалът „Людмил и Руслана” на Мариана Евстатиева-Биолчева. Сюжетът ни е до болка познат – традиционните мутри, традиционният канал за проститутки към Испания, традиционният опит за покушение над „чистия” бизнесмен с невинна дъщеря – изобщо, отвсякъде блика познатата ни конвенционалност. Един от най-странните феномени в този филм (като изключим несполучливия руски на главната героиня) е, че дори самата тя (Стефка Йонорова) не знае, че с нейната фирма е свързан канал за проститутки. Това е изключителна сюжетна неправдоподобност, при условие, че почти от самото начало на сериала става ясно, че средствата, с които се издържа фирмата й в България, не са особено чисти и идват от вече бившия СССР. Всичко това понамирисва на бегла подсказване от страна на сценариста (Пенчо Ковачев) за това, че голяма част от капиталите на българския добре облечен бизнесмен идват именно от там. Филмът се отличава със слаб и шаблонен сюжет, слаба актьорска игра и дори лошо в техническо отношение заснемане и звуково оформление.

Това са част от мутренските филми в българското кино – до голяма степен фрагментарни, говорещи уж открито за този проблем, а вечно тънещи в недомлъвки, провокирано от недоразбиране, а и от нежелание за по-ясна разработка на героите.