Не знам защо, но тръгвам да пиша. По онзи начин, отдавна вече забравен...
И трепереща съм, и все още мисля, какво в мен напира да бъде изречено, да остави своя малък, недвусмислен отпечатък върху ''листа''...
Поемам си въздух и издишам. Тишина. Леко примигваща лампа, сякаш отчитаща всеки удар на сърцето ми... Стая - празна, а някак си затрупана с какво ли не... хаотично.
Май се престраших - да пиша, да бъда себе си - някак си, да изрека част от душата си - тук.
Твърде дълго се скитах и се лутам все още... И от това, честно казано, много боли!
И безпътница се наричах, и нещастница, и глупачка ли не бях... И заблудено все тичам, все се боря да намеря някъде там... и своя бряг.
Какво търся ли? Не знам. Може би сигурна почва, а може би стихийни ветрове. От какво се нуждая със сигурност знам - от промяна, от промяна в самата мен.
И - не, не ми трябва да си сменя прическата. Някак не ме направи по-щастлива, а и грим като сложих - той болката в очите трудно прикрива. Нужно ми е нещо мъничко, ...