Питали ли сте се някога какво отразяват хората? И ако има нещо, което да се оглежда в тях, какво е то? Дали света, дали другите хора...? На пръв поглед е безинтересна тема. Някои ще кажат "пффф, огледала ли са хората дрън-дрън... Как хората могат да бъдат огледала?!" Ако не Ви е интересно - не четете.. Според мен обаче има нещо много повече... Всеки ден различни хора - непознати, познати ни заобикалят или се разминаваме с тях. Поглеждам жената, която току-що ме задмина. Слаба, кокалеста, над 60 години... и в двете си ръце носи тежки найлонови чантички, пълни с някакви покупки. Едната ù страна е леко по-приведена от тежестта. Това, което тя отразява в мен, е страдалческия ù вид. Покрай нея също минават хора и в едната, и в другата посока - никой не я спира, никой не го интересува... Ръцете на този измъчен от живота призрак може да се прежилят от найлоновите дръжки, да пуснат кръв, но минувачите не ги е грижа... Единственият начин да ù обърне някой внимание е, ако се сгромоли на земята в предсмъртна агония... Жалко, нали. Другите покрай нея всяват безразличие и хлад... Очите ù обаче не видях. Мъдрите хора казват, че очите на човек са прозорци към душата. Аз пък казвам, че душата е огледало на живота. По-скоро огледало на начина, по който виждаш живота... Всички ние сме огледала - напукани, замърсени, а има щастливци, чийто огледала не може да познаеш, че изобщо някой някога се е оглеждал в тях. Имаше едно изречение, което гласеше: "Хората не са огледала! Те не ни виждат такива, за каквито ние се мислим." това изречение е вярно - донякъде. Не, те не ни виждат такива, за каквито се мислим, а такива, за каквито ни се иска да се мислим. Сложничко, объркващо... Но е истина. Всички имаме лица - множество лица и искаме хората да ни приемат с една от тези маски (по възможност по-печелившата), а иронично е как за пред няколко човека все различни маски... Да, в нас се оглеждат другите хора. Поглеждат нас, отношението ни и си изграждат модел на поведение спрямо нашата личност. Ето... ето го плода на труда, който са положили... ето и огледалото, в което се оглеждат и най-голямо удоволствие им доставя като да видят образа, който са крепили досега - изграден в думите ни, действията ни... Така ние отразяваме като едно огледало, едно същество, чуждо за нас, но познато в измамния си образ. Една дума за хората, които са останали себе си пред всички. Или са аутсайдери, или самотници, или късметлии. Късметлии, защото в крайна сметка намират щастието, имат няколко верни приятели и живеят необременени от някакви си там чужди превъплъщения и т.н. Другото ми схващане е как душата е огледало на света. Признавам, не знам какво е да си реалист. Аз съм мечтател. За мен моята душа отразява мечтите ми и това как искам да се настроя към света, за да сбъдна една мечта, идея, цел. Но веднага ми изникват в главата децата, подложени на домашно насилие, като асоциация за отражението на света в нас. Дете, отгледано от насилник - става насилник (такава е теорията, не винаги обаче е така). Тук тази тема се свързва и с психологията на децата. Едни толкова крехки създания като малчуганчетата, подложени на агресивно отношение, на стрес - скоро започват да прилагат видяното и почувстваното било то на животни, растения, по-късно и върху други деца, защото този бой им създава илюзия за надмощие и сила... контрол, власт. Така в тяхното огледало се е огледал светът, такъв и ще бъде... Наистина е жалко. Няма да ви убеждавам колко е красив животът, защото не винаги е така. А през моментите на отчаяние, сякаш огледалото ни се е замъглило. Всички ние виждаме това, което поискаме да видим... а видяното се оглежда вътре в нас.
© Симона Todos los derechos reservados