Стоя седнала в ъгъла на тъмната стая. В ръката си държа свещ, чийто пламък весело ми се усмихва. Леко близва, с огнените си езичета, длънта ми, която търси топлина. Той е единственият, който все още не се е отказал от мен. В душата ми цари студ и мрак. Тя е сама, защото ти си тръгна и я остави празна. В теб намирах смисъл за всичко, ти беше светлинката по пътя ми... А сега? Сега само свещта, с малкото пламъче, се опитват да ме сгреят.
Няма кой да разбере колко ми е тежко без теб. Обичах те и все още изричам името ти, щом отворя очи. Преди те съзираха други две, изпълнени с любов и топлина, а сега единствено мракът е пред мен. Не знам защо, но все още те обичам, въпреки че ме нарани, че се подигра със сърцето ми, изхвърляйки го на боклука.
Виждам силуета ти и протягам ръка. Искам да останеш до мен, да ме прегърнеш и кажеш, че всичко е просто един кошмар. Кошмар, от който ще се събудя. Уви... лошитя сън е реалност.
Преди ставах и лягах с твоите проблеми, с твоето щастие, защото в теб виждах смисъл да се усмихвам. Въпреки, че днес вече си спомен, винаги ще копнея за теб и ще се моля да останеш при мен завинаги. Обещавам, че ще те обичам дори да ме боли и няма никога да се уморя да ти го повтарям.
Затварям очи и те виждам пак пред мен, любувам ти се и протягам ръце, за да уловя мига, който ме прави щастлива. Сълзи потичат по бузите ми, защото знам, че всичко е само илюзия. Искам за миг да ме прегърнеш, за да спре да ме боли. Болката ме разяжда и се моля да останеш при мен, дори да знам, че вече не ме обичаш. Готова съм да ти даря любов, достатъчна и за двама ни. Тя ще те сгрее така, както пламъчето на свещта в ръката ми, ме сгрява. Толкова много те обичам, че ми е трудно да се изправя и да вървя сама по трънливия път на живота, без теб. Душата ми крещи: „Спри, не си отивай! Готова съм да ти простя всичко, само остани до мен." Боли ме, боли ме за теб, боли ме за всичко. Ще ми липсват онези нощи, когато гушнати, изпращахме деня. Иска ми се да съм силна, но не мога. Ти ми взе силата и сега живея в свят на болка и тъга.
Ти дори не се обърна, когато затваряше вратата след себе си. Не видя сълзите, не чу молбите ми да останеш, не видя безилието, изписано на лицето ми... толкова неща не видя, а трябваше.
Би ли се върнал отново, ако знаеш колко ме боли? Мразя те, защото сълзите ми няма да те трогнат, няма да разтопят леденото ти сърце. Въпреки болката и мъката, които ми причини, продължавам да копнея за теб. Дори да искам не мога да те намразя, а те обиквам още повече. Помня всеки миг, всяка среща, всяко докосване и осъзнавам, че без теб, животът ми е чернобял.
Искам да забравя всяка твоя стъпка, целувка, прегръдка... искам да залича спомените, за да не ме боли повече. Копнея да изтрия от съзнанието си усмивката ти, очите ти, аромата ти и всичко, което ми напомня за теб. Как да го направя, когато сърцето не позволява?
Моля те, помогни ми да се изправя. Върни се и остани до мен. Ще започнем всичко отначало, но ми трябваш, за да живея. Чуваш ли ме - спри! Обърни се и ме прегърни, защото истински те обичам.
© Ростислава Златева Todos los derechos reservados