Тъй или иначе времето като космическа категория се движи по своему - неумолимо и равнодушно. Допускам, че в опита си да обяснят необяснимото относно времето, човеците измислят особени ориентири - етикети с надписи минало, настоящо и предстоящо.И всичко щеше да е допустимо, ако не беше невероятната убегливост на смислите кодирани в тези етикети. Мъдрецът го е казал като притча:"Защото времето, за да си отиде, е дошло..."Други не признават миналото и предстоящото, за тях е важно -" тук и сега" и още - " Не търси- това е!Спри и виж!".Дали обаче, всичко се обяснява с тези лаконични твърдения? Според мен така поставен въпросът не разкрива същността на отминаващото, защото лаконичността загърбва неизброимите състояния, съдбовности, емоции. Струва ми се , че заслужава внимание изживяното, не само като случило се в миналото, но и като процес- непрекъснат, унищожаващ всяка секунда от настоящото и нахлуващ неудържимо в бъдещето.Човешкото съзнание и памет са склонни да се обръщат назад, не забелязвайки "тук и сега" и нехаещи за утре.

   С отминаващото изтъняват между личностните отношения - градени години, прекъсват се вълнуващи някога близости като че ли никога не случили се, а отлетялото време сякаш отбелязва само настоящото. И нищо необикновено няма в това, ако в мислите ни не нахлуваше тревожността. Усещането , че общия баланс на съществуването се пропуква, ни захвърля неусетно във владенията на тъгите. Това далеч не е съжаление за нещата, които никога вече няма да се преживеят. Трудно се възприема невъзвратимостта на отминаващото. Сякаш тъгата е своеобразно възразяване, несъгласие, може би тих протест срещу невъзможността да се противопоставим, след като отдавна сме се убедили, че това което не е в ръцете ни , е безвъзвратно загубено.

    В човешкия живот, както в живота на земята се случват земетръси. Настъпват размествания и търкания между "плочите", от които е изградена човешката същност. Като на шега пропъждаш отгласите от отминаващото, но после разбираш, че случилото се е самата истина и връщане назад няма.Понякога ти се иска да опаковаш постигнатото, успехите, просперитета, които няма как да задържиш, да ги сложиш в килера на спомените, при другите вехтории, прашасали от годините, никому ненужни. Всъщност животът ти отнема всичко, за да ти даде всичко. Може би със загърбването на отминаващото, се избавяме от страховете си , които в действителност не съществуват, а ние си ги измисляме по повод съпътстващите ни случвания. Навярно така имаме шанс да се освободим от робството на амбициите,славата, парите. Представям си , че продължавайки напред по пътя си, не слизаме надолу, а се изкачваме. По-скоро, докато слизаме по стълбата на живота, се приближаваме до високо място, от където се вижда извървяното.И какво може да изпита човек от тази гледка , освен свобода. Можеш да се смееш, можеш да поплачеш, ако от това ти олеква. Това място , до което си достигнал, не е оградено, няма врати и не надничат чужди очи. Ти най-после си останал насаме с душата си. И тогава заслужава ли си поболяването по отминаващото? По-скоро спомняйки си , като след изповед, се изпълваш със спокойствие, светлина и чистота. Нима има и следа от някаква обреченост или страдание?Нали сме такива, каквито са желанията ни, а пък от тях зависи, това  което , без да се замисляме, наричаме - съдба.