"Време разделно". Кой я е чел? Малко връстници ще вдигнат ръка. И е съвсем резонно. След времето на тоталитаризма, повечето литературни произведения, които тогава са били на почит, са низвергнати от "свободната" вече литературна критика. Или с две думи - яко охулени. Защо? Защото са били харесвани от предишната власт. И понеже все още се наблюдава синдрома на българина да отрича изцяло всичко, свързано по някакъв начин с комунизма, всичко, хвалено преди '89, се атакува мощно след това. Пишат се какви ли не простотии само и само за да се принизи качеството на нечия творба. Естествено, критиците не могат да се отрекат от Вапцаров, Смирненски и Гео Милев - то би било и престъпление, особено за първите двама. Обаче някои си позволяват умишлено да пишат глупости и неистинни твърдения за по-късни произведения.
   Като например "Време разделно" на Антон Дончев, излязла от печат за пръв път в края на 60-те години. Критиката на тоталитаризма (в числото на която спадат и някои съвременни критици) се надпреварва да възхвалява романа. Причините за положителното им отношение не са важни в случая. По-важното е, че същите хора, вдъхновени от идеята за "нов прочит на българската литература", търсят и под вола теле, за да изкарат "Време разделно" една нищоструваща тоталитарна глупост.
   Субективното отношение на критиката към романа най-ясно личи в една статия, написана от Благовеста Касабова. Тя носи заглавие "Прочетено наново". Изключително тенденциозна творба, в началото на която авторката сама си признава: "Заговори се за нов прочит на нашумели произведения от съвременната ни литература. И аз реших да разгърна наново някои от най-известните исторически романи, създадени по времето на т.нар. "тоталиризъм". Дотук добре. И следва... "Сега ми се струва, че романът "Време разделно" далеч не заслужава славата, която по инерция продължава да му се приписва. Та той има съвсем бедничък сюжет, от който не може да се изгради мащабно литературно произведение". Тук Гацо Бацов би казал:"Бах мааму!"
   А! Как така, бе? Какво стана?  Как така изведнъж ви дойде, че книгата е слаба? Нали била изключителна книга, с пъстър сюжет и всичко останало. Как така изведнъж след промените се разбра, че романът всъщност не струвал. Брей, как се променяли хората за една нощ. Тц тц тц. И след краткия увод, в който авторката се оправдава, че навремето съвсем неволно(?!) се била подвела по филма(?!) и оценила романа високо, следва цяла помия от тенденциозно поднесено съдържание и извадени от конспекта моменти.
   Например, описаието на водната капка на цяла страница. Било скучно и безинтересно. Абе щом авторът го е сложил, значи има нужда от това описание!!!Доколкото си спомням, и във "Война и мир" има десетина страници описание на едно дърво. Ама никой нищо не смее да каже, нали?! Да не говорим, че описанието на Дончев съвсем не е цяла страница. В добавка мога да кажа (защото аз говоря от свое лице и то не в качество на критик, защото и не съм) че описанията на Антон Дончев са изключителни и могат съвсем спокойно да се наредят до Балкана на Йовков и нивата на Елин Пелин. НО понеже Дончев творил в комунизма и го харесали вождовете, дай сега да го изпратим там, където му е мястото - долу в мътното. Героите нямали вътрешен живот. Това откъде е успяла да го измисли госпожа Касабова - идея си нямам. Чел съм романа поне 6-7 пъти и мога да кажа, че в най-сложните образи - Венецианеца, Сюлейман ага и донякъде поп Алигорко - животът не просто го има, той кипи. Я си спомнете как Венецианеца се мята в леглото, защото се терзае за продадената си вяра. Я си спомнете как Сюлейман ага си спомня за убийството на брат си. Я си спомнете как поп Алигорко се скита из планината и попада в турска къща, без сам да знае това - и последвалата му реакция. E как не я беше срам!
   Култово беше изречението на Б. Касабова "Не разбрах с каква цел Антон Дончев е сложил Венецианеца в творбата". При което аз леко и невинно се почудих тази жена чела ли е книгата въобще. Но понеже дори в България още не е толкова разпространена сляпата критика - да пишеш, без да си чел нещо, реших, че авторката на критическата статия просто не е разбрала кой е Абдуллах Венецианеца, наречен после Слав. Което е малко плашещо, защото половината роман е разказан от негово име. Че то има ли по-сложно изграден образ с такъв пълнеж от него? Френски благородник, войник, пленен и заставен да приеме исляма, преводач на български в Елинденя, който, видял какво се прави там, избира своя път - с българите, с християните. Хиляди метаморфози претърпява той и читателят е добре осведомен за всяка от тях, за да може по-ясно да възприеме неговата гледна точка през различните етапи на развитието му. И ако някой още пита защо този герой е в романа - много му здраве!
   А пък частта от критиката, отделена за образа на поп Алигорко, просто ме накара да се смея неудържимо. Поп бил, нямало как да се отрече от вярата. Тц, тц, каква вяра имала тази жена в свещениците. Хахаха, ами Ботев на кого се гневи? Хитър Петър на кого погажда мръсни номера? На продажния поп. Нали това е един адски благодатен образ - на крепителя на вярата, който пръв се отрича от нея. И е толкова често срещан, че се чудя защо го вземате за нелогичен. Да не говорим, че Антон Дончев го и променя съществено, с което образът на попа става много по-пъстър. Алигорко се отирча от Господ и дори го прави с добри намерения - не от страх, а да запази българското в себе си. В подкрепа на моите думи ще цитирам една гръцка книга, която се нарича "Нещастието да си грък". Никос Диму пише "Другите народи си имат религия, ние си имаме попове." Нямам какво да добавя, просто тръгнете на север, поне до Дунав нещата няма да се променят.
   Сюжетът не бил оригинален. Е, и? То си се казва в предговора, че е летопис. Един

вид, ако не е истина, поне е легенда. То така ако тръгне да се търси истинност в

народните умотворения, ще ги изкараме, че има-няма 2-3 са истински. Какво от това, че сюжетът не е оригинален. И на "Осъдени души" сюжетът не ти се струва много оригинален, след като си прочел "Птиците умират сами", ама за Димов никой нищо не казва.
   Песента "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово" била в противоречие с тезата. Ами разбира се, че ще е в противоречие! Пфу! Той романът е изплетен от противоречия - било то вътрешни или засягащи много хора. Я виж:
1. Еничарин убива баща си - противоречие.
2. Турският владетел на Елинденя, който е пряк наследник на християнски род, владял Родопа. Противоречие нали?
3. Образът на Венецианеца - по-горе го описах. Пак противоречие.
4. Исмаил бей - вождът на юрюците и неговите хора. Уж мюсюлмани, пък жените им ходят незабрадени, мъжете се обличат в овчарски български дрехи, говорят правилен български и са приятели с българите. Какво по-голямо противоречие от това?
   И още, и още. Противоречията правят този роман интересен. Сблъсъкът на различни характери в рамките на едно семейство (Караибрахим, дядо Галушко, Елица и Горан) или пък само в рамките на един човек (Венецианеца). Това е, което се приема добре от читателя - защото човек не е само лош. И никой от героите не е представен едностранчиво, както Бойчо Огнянов на Вазов или Лазар на Талев. Разбира се, че песента ще противоречи на цялостната теза. Защото накрая по-голямата част от населението се помохамеданчва. И хубавата, и грозната, всички се дават, и то сами, на турската вяра.
   Старата църква - по-точно останките от църква, която поп Алигорко събаря в края на романа - стояла до конака. Как можело, православен храм "до самия конак"... Ами четете по-концентрирано, бе, мама му стара! Като сте критици, поне изчитайте хубаво произведенията! Черквата не е ДО конака, тя е ПОД конака. И ако за вас няма значение дали е ПОД или ДО, нека ви обърна внимание, че ПОД може да е долу в дерето. А какво значение има порутена сграда долу в дере, която никой не посещава. Още повече, че ако Сюлейман ага я беше разрушил, щеше да разруши мира между петдесетината мюсюлмани и десетки пъти повече християни. А той през цялото време се стреми към мир - в името на мира жертва дори и брат си, какво остава за някаква си съборетина без смисъл - защото никой не ходи там!
   Тази статия много прилича на една друга критика за романа, написана от една

французойка - Мари-Врина Николов, която предизвика голям шум. Предизвика го, защото беше в стил "Няма баташко клане". Тогава обаче се знаеше, че ръководител на французойката беше господин Лютви Местан - просветна ли ви колко безпристрастна е била критичката?! А сега кой ли е подтикнал госпожата Касабова да напише тази критика, обърната този път към литературните качества на ромата на Антон Дончев?

   Може би само антикомунистическите подбуди? Ами дайте тогава да разрушим Народната библиотека "Св.Св. Кирил и Методий" или "Българската народна банка"? А? Как имат наглостта да се наричат "народни"? Не ги е срам, комунягите недни!!! Дайте да затрием всичките ни поети от онова време, всичките писатели и музиканти, дайте да забравим Емил Димитров, Йорданка Христова, Лили Иванова - как не ги е било срам да творят по тоталитарно време?! Да махнем ЦСКА, нищо, че има 1 милион фенове - гадни комуняги всичките до един! Не знам, наистина не знам!
   И въобще, какво е накарало г-жа Касабова да напише тези абсолютни глупости по адрес на "Време разделно" - това ще остане тайна за всички. Аз ще знам само, че ако го нямаше последното изречене на нейната критика, нямаше да ме ядоса дотолкова, че да напиша и аз нещо. Защото критиката на госпожата беше написана от първо лице, като лично мнение, но призивът накрая, формулиран в едно изречение отприщи гнева ми!

   Изречението гласи: "Не е ли време вече да се каже истината за "Време разделно", за евтината му слава и за антибългарската му същност!"
   Госпожо Касабова, единственото антибългарско нещо сте вие! И колкото да се опитвате да премахнете историята - както ни учи "Време разделно" - историята ни ще се помни, въпреки хора като Вас!