Времето да си кажа „лека нощ”, мина преди часове. И тази вечер се наказвам с безсъние. И не е, че не ми се спи, но някак не мога да си легна и да се заровя в спокойствието на прекрасните ми чаршафи. Съзнанието ми е обременено. Някак си загнивам отвътре. Има хора, които преследват щастието. Аз преследвам драмата. Сигурно неслучайно не ям сладко и си умирам за сол (вероятно някой ден ще си отида и заради нея).
Изгубих я. Излезе като никотинов дим през прозореца. Няма я. Не я усещам наоколо. Тръгна си душата ми. Беше в мен онази вечер като излязох. Забавлявахме се. Танцувахме. И когато случайно срещнах очите, чух думите, почувствах стъклата, видях стъпките… и гърба. Тогава тя си тръгна. Не е загинала, нито съм я погребала. Но си тръгна нямо и тишината ù казваше единствено, че скоро няма да се върне от това заминаване. Пак почнах да пуша. Не ме оставят вредните навици. Тъкмо си казах, че се отървах от един и побързах да попълня свободната позиция с друг. Изпитвам непреодолимата потребност да тровя себе си. С неспане. Цигари. Обречени очаквания. Канцерогенни мъже. Любов… Натровена съм като малка жалка мишка и конвулсивно кракът ми потреперва.
Мразя се, че съм такава глупачка. Още повече се мразя, че съм от онези глупачки, които осъзнават, че биват лъгани и си блъскат кухите кратуни в стената на задънената улица, тъпчейки на място, набивайки пети в калта и потъващи от боксуване в нея. Сега съм навела глава, опръскана цялата, влачеща олекналата торба на изгубените надежди след себе си и се връщам назад. Моя е отговорността за проиграната безотговорност. Падна този мост…
Иска ми се да не го бях срещала. За първи път си мисля подобно нещо за някого. За първи път съжалявам, че дадох от себе си и позволих да бъда безсрамно ограбена. И сърцето ми плати и зелените ми очи си смениха блясъка. Плашещо пусто е откакто си тръгнаха… Но душата ми ще се върне!
© Ивелина Емилова Todos los derechos reservados