Наскоро в една публикация се пошегувах, че тъй като вече никой нищо не чете, сега е моментът да пропиша и то да почна да пиша каквото си искам. Но няколко души заявиха все пак желание да ме четат (за което им благодаря), включително и жена ми, защото тя няма къде да мърда, нали? 
     За тях и за всички останали, които ще отделят пет минути за четене са днешните ми размисли.

         Човек осъзнава, че е смъртен за пръв път с пронизваща яснота, когато загуби и двамата си родители. Дотогава мисълта за смъртта витае някъде в далечните краища на съзнанието му, но по-скоро като нещо, което се случва на другите. 
Когато се сблъскаш, обаче с бруталната непреодолимост и непоправимост на смъртта, особено, когато това е смъртта на близък човек, започваш да изпитваш нещо подобно на удар от голям черен юмрук в слънчевия сплит, който те е запратил безпомощен на релсите на приближаващ експресен влак. И разбираш, че смъртта ти е неизбежна. И разбираш, че ти си следващият в логическия ред на живота...
    Смъртта, сама по себе си не е страшна. Смъртта е грозна. Няма красива смърт. Както няма красиво раждане. Знам, защото и двамата ми родители издъхнаха в ръцете ми. Знам, защото бях в непосредствена близост при раждането на детето ми.

Но хората се страхуват. Наскоро някъде четох, че човекът е единственото живо същество, на което му се налага ежедневно да преодолява страха си от смъртта, за да живее.  Страхът е от болката. Страхът е от неизвестността. Страхът е от загубата на хората, които обичаш най-много. И в двата случая – и когато те си отиват, и когато ти ще си отидеш.
    Не разбирам, защо телата трябва да се погребват в земята. Замислих се по този въпрос чак след като погребах родителите си. Телата, които положих в гробовете не бяха вече майка ми и баща ми. Бяха куха, подпухнала и разкривена от смъртта, употребена вече стара обвивка, която за в бъдеще ще бъде подложена на гниене и червеи. Мисълта за това ме накара да помоля съпругата ми да ме кремират, когато настъпи моят час. Т.е. не мен, а празната ми (и надявам се вече много стара) обвивка.
     Сблъсъкът със смъртта е нещо неприятно, грозно и стресиращо. Това може да нанесе трайни вреди в психиката на човек. Освен ако не е подготвен. Не за момента – за момента не можеш да се подготвиш. За това, че смъртта е част от живота. Нали казват, че в живота имало само две сигурни неща – смъртта и данъците. Аз бих добавил в днешно време и рекламите, но това е съвсем друга тема.

 Ако смъртта е сигурна и неизбежна, то какъв е смисълът от това да се страхуваш? 
      Страхът, като цяло е може би най-вредното за човека чувство. Страхът превръща хората в подлеци и предатели. Прави ги жестоки. И алчни. И като цяло ги превръща в нещо, което не би трябвало да се назовава Човек, според Божия замисъл. Дали, обаче Божият замисъл е бил Човек да бъде Човек? Защото ако идеята му е била Човекът да бъде човечен (според моралния и ценностен кодекс на самия Човек, каква ирония), то Господ съзнателно се е опитал да наруши основния закон на собственото си Мироздание – Законът за Равновесието.  Квантовата физика доказа, че в основата и на материалния, и на нематериалния свят е енергията. Всеки опит за нарушаване на енергийния баланс на квантово ниво води до намеса на равновесните сили, чиято цел е възстановяване на баланса. Затова съществува всичко мрачно, жестоко и отвратително на този свят. И то успява да обсеби част от хората до крайност. За да може да ги има и светците. За да може да го има и всичко светло, благородно и прекрасно. 

Като изключим светците и отдадените изцяло на доброто хора, както и обсебените до крайност от злото човешки индивиди, при всички останали двете противоположности, тъмното и светлото, доброто и злото, чрез равновесните сили, използват човека за "Марсово поле"и водят непрекъсната битка за надмощие, като психиката, волята и системата от вярвания  на хората са подложени на непрекъснато изпитание.
     Много автори и духовни водачи от древността до днес твърдят, че Господ е във всеки един от нас и тази Божествена частица е човешката душа. Аз вярвам в това. Аз вярвам, че в момента на смъртта, при онова мимолетно, за части от секундата успокоение и отпускане, което настъпва при човек, преди да издъхне и душата да отлети, идва прозрението за Божията истина и благодатната опора, че има отминали и предстоящи животи, което не е дадено на човек да си спомня, докато е в ограничената си човешка обвивка тук, на Земята.
Искам тези, които четете тези редове, да сте спокойни и да не се страхувате от смъртта. Искам да изживеете живота си, като се наслаждавате на усещанията, които Ви дава той, докато сте живи в този живот. Да, точно този живот няма да се повтори. Затова обичайте, смейте се, имайте чувство за хумор и самоирония, слушайте музика, танцувайте, създавайте, любете се, плачете само от радост и от възхищение. Не забравяйте, че всичко грозно, страшно, болезнено, отвратително, жестоко и несправедливо нещо, което Ви се случва, е част от Закона за Равновесието. И неминуемо ще бъдете обезщетени, от същите тези сили.
      Дъщеря ми, която е още малко момиче, не се страхува от смъртта. Защото, когато почина баба й, на която е кръстена, и която обичаше безкрайно, аз й обясних, че тя е станала звездичка на небето и сега ни гледа от там. И че един ден пак ще се съберем. А когато ме попита какво са гробища, аз й казах, че това е мястото, където прибират старите и непотребни вече тела на хората, когато те са извървели земния си път и са се превърнали в звездички на небето, а телата им, като една стара и непотребна вече дреха се прибират и погребват в гробищата. И дъщеря ми разбра и прие думите ми. А аз вярвам в това. Вярвайте и Вие. И се насладете на живота.
И никога на забравяйте, че сте безсмъртни.

15.12.2014г.