29 ene 2005, 19:43

Отмъстителноста 

  Ensayos
8697 0 4
5 мин за четене

Отмъстителноста


“Нищо  не  е  по - разточително  и  по - безплодно  от  жаждата  за   отмъщение”, Аристотел

 

 

     Ако отмъстителноста е порок, тогава порочно ли е удовлетворението, което носи? Или самото удовлетворение е чиста заблуда. За Аристотел отмъщението е привидно удоволствие. То е ненужно и грешно. Но в живота на човек има толкова излишни и антиценностни чувства и емоции, които винаги ще съществуват. Въпрос на интелект е да ги осъзнаеш навреме и въпрос на силна воля да ги преодолееш.

     Не всеки човек е склонен да мисли за отмъщение. Да не може да спи, да не може да мисли за нищо друго освен за това, как да си отмъсти за онова, което му е причинено. Не всеки. До някъде зависи от ценностната система, до някъде и от причинената му болка. Защото и най - добрият и умен човек, когато е наранен до болка, може да се преобрази до неузнаваемост. Та нали и най - доброто куче, когато е ранено ще захапе дори господаря си. За това няма общ признак, по който да откриваме “отмъстителя” - това може да съм аз, може да е всеки.
      Идеята за отмъщението се ражда тогава, когато чувството за себедоказване надминава чувството на самоуважение и то в такава степен, че не те интересува колко ниско трябва да паднеш за да постигнеш заветната цел - да причиниш зло. За теб това зло е “справедливо”, защото е реванш за злото, причинено на теб. “Око за око, зъб за зъб”. От тази гледна точка, където отмъщението е равносилно на реванша, сякаш няма какво толкова да се проблематизира самата тема. Защото целият свят, че дори и държавата, политиката, законите са основани на принципа на равенството. Тогава, когато някой ти е причинил зло, съвсем логично е и ти да му го причиниш на него. Да, но тук вече става дума за неписани закони, на които лесно могат да се противопоставят едни други закони - моралните. Пък и повече от 2000 години в света съществува християнството, което ни учи да прощаваме. Ето това слага знака за неравенство между отмъщение и реванш. Отмъщавайки, ти се превръщаш в злото, което всъщност отричаш. И започваш една дълга и разточителна война между себе си и себе си - със злобата си наказваш чуждата злоба.

        В разгара на най - големите битки в тази война може и да се запиташ какво ще получиш в крайна сметка. Стига да не си прекалено залисан в удоволствието от това да причиняваш зло. Та, ако все пак си зададеш въпроса, най - вероятният отговор е: ”Нищо, но поне и на него/нея ще му/й е толкова гадно колкото и на мен”, което е признак за липса на всякакъв смисъл от всичко, което правиш. Липсата на цел обезмисля действията, а ако целта е да причиниш зло (за което всъщност става дума), то ти си “лошата” страна във войната. Ти си този, който трябва да загуби.

        Колкото и разточително и безплодно да е отмъщението за едни, толкова и бързо, и важно може да бъде за други. Отмъщението може да се осъществи с едно едничко действие, в точното време, по точния начин и да нанесе най -точния удар, който е бил заплануван. И да донесе такова удовлетворение, каквото да получиш медал за храброст. Защото в края на крайщата отмъщението е нещо, което обмисляш, следваш, изпълняваш. Като проект по физика например - изготвяш го, оформяш го, предаваш го на учителя, евентуално получаваш отлична оценка. И си доволен. Тук е големият парадокс - жаждата за отмъщение е толкова силна, колкото и жаждата за себедоказване и постигане на мечтите. Само, че второто е образец на подръжание, а първото олицетворение на злото.

         “Плод на отмъщението” - какво би могло да значи това? Може би морално падение, а може би чувство за силен характер, способен да раздава възмездие. Не. Никой няма право да раздава правосъдие. Но какво право имат други, да причиняват зло, да съсипват животи? Не е ли нелепо някой да преобърне света ти, а ти да седиш всяка вечер на колене пред Бога и да се молиш за възмездие? И тази нелепост не бива да се свързва с атеизма, а по - скоро със здравия разум, защото никой нормален човек не би останал равнодушен пред неправдата. Мъж, убил друг мъж, защото изнасилил приятелката му; жена прострелва съпруга си, защото редовно тероризирал детето си. Е, колко са хората, които ще застанат с чиста съвест и ще кажат: “Те са престъпници”? Това е отмъщение. То не е било разточително, не е и безплодно. Плодът тук обаче е един единствен - удовлетворяваш огромното си чувство за справедливост. И то не от егоизъм, а от страх, че никой друг няма да се погрижи за това.

         Ако отмъстителноста е порок, порок ли е справедливоста? Или справедливоста е непостигнатият от човечеството идеал? То се стреми към него, то създава закони, институции, но привидният ред е един скрит антикосмос. Справедливоста е рожба на времето и разбиранията на обществото. Ако първите писани закони от времето на хан Крум са включвали смъртни и членовредителни наказания, то днес това би било смятано за нарушаване на човешките права. Ако онази справедливост тогава, сега ни изглежда  буквално като “брутално отмъщение”, то какво е лицето на отмъщението в наши дни? За Аристотел, то е безплодно, но безплодно ли е то на практика? Защото молитвите ще спасят човека в някой друг свят, в този ще го спаси увереността в правотата на действията му.

© Пенка Келешкова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много правилно разъждаваш, пък и есето е на хубава тема. благодаря, че без да искаш ще ми помогнеш
  • великолепно е ! Остави ме без дъх.....
  • страхотно е!
  • Мога да кажа само колко много си права
Propuestas
: ??:??