Пашкул

       Не съм писал от известно време. Не мога да определя, дали защото нямам какво да кажа или защото имам твърде много насъбрало се и не знам от къде да почна. И дали има смисъл. Но няколкото коментари при последните ми писания, в които непознати хора ми благодарят за написаното ми дава надежда, че все пак смисъл има. Щото най-близките се правят, че не са го прочели, че въобще не очакват от някой близък като мен да произлезе нещо. И в кюпа са както роднини, така и приятели. Като отворих темата за роднините и приятелите ще Ви споделя, любезни читателю, че меко казано съм разочарован. Такова повсеместно лицемерие! Такава липса на честни и загрижени отношения!  Да, привидно се показват някакви чувства, но те са фалшиви. А вътрешният глас тихо нашепва: „Гледай ти, какви проблеми са му се струпали на главата, аз съм си направо добре, дано не ми иска нещо помощ, че ще трябва да се чудя как да му откажа.”

  Съвсем наскоро звъннах на майката на един от най-добрите кардиолози в България и мой познат, въпросната  майка на когото беше една от „най-добрите” приятелки още от юношеските години на покойната ми майка. Не се бяхме чували повече от три години. На моя поздрав отговорът беше:

         „Кажи, Светльо.” 

Ейй, много го мразя това „кажи”, направо всичко ми се обръща!

Нямам какво да казвам, по дяволите, искам просто да ви чуя!

Работата е там, че синът й се издига още повече в кариерата – директор и акционер е на новостроящата се супермодерна и струваща 55 милиона лева болница в родния му град и майка му го пази като орлица, сакън някой да не се свърже с него и да му иска нещо. При това безцеремонно „кажи” не можах да се стърпя и да не я провокирам. На изсмуканият от пръстите въпрос: „Вие как сте, добре сте, а?” аз отговорих: ”Ми всъщност не сме. Имаме си проблеми, пък и аз го закъсах със сърцето.” Което не е лъжа, но обаждането ми не беше с тази цел, имам си добри лекари, с които се консултирам, а по-скоро да ги чуя и да ги информирам за един хубав имот в същия град. На което отговорът беше: „Ауу, ми що така, ти си млад още, виж там да се оправиш.”

Няма „искаш ли да те свържа със сина ми, искаш ли нещо да ти помогнем”, няма такива работи...

    Не че очаквах нещо различно от това, но все пак когато се случи реално подобно отношение и малката искрица вяра, че има останала някаква загриженост към „близки” хора, че не всичко се е опошлило само с интереси, власт и пари угасва без следа..

    И след това тази жена, която познавам от дете, с чието семейство сме карали най-светли семейни празници, каза: „Той, синът ми е изключително натоварен, назначава доктори, следи за строежа, много е натоварен, дори аз се чувам рядко с него. Така че не му звъни, аз ще ти дам знак кога можеш да му се обадиш, ма той едва ли ще ти вдигне, много е зает и натоварен..”

    Както се казва в подобни случаи – да сте живи и здрави, не ви ща ни меда, ни жилото!

    Разказвам Ви този случай, уважаеми читателю, защото ми е най-пресен. Но е показателен и далеч не е единствен. Но целта ми не е да Ви занимавам  с моя живот и разочарованията ми от „приятели” и „роднини”.  Просто съм озадачен и неприятно изненадан колко се промениха хората, които познавам през последните години. Е, има и изключения разбира се, които обаче  не бих искал да подлагам на изпитание в реална ситуация и да установя, че и те не са изключения.

     Ако са решили, че вече по-малко неща зависят от теб, че не биха имали полза от теб, почват да те търсят по-рядко. Или въобще спират. Пък и не пиеш, не пушиш, не кръшкаш, бе не си интересен. Искаш да водиш някакви смислени и стойностни разговори, а това ги натоварва. Къде-къде по-лесно е да плещиш глупости и да обсъждаш отсъстващите. Злобничко.

    И най-лошото е, че на никого не му пука. Затваряне в черупката, капсулиране и преследване само на интереса, какъвто и да е той.  И страх. Постоянен, лепкав, гнусен, таен страх. Без мисъл. Надолу, по течението. Важното е да консумираш и да харчиш. И да задлъжняваш. И децата ти да задлъжняват и затъпяват. Прасета в кочина. Овце в обор.

    И в края на краищата нали това е целта. Зомбиран избирател, изтъкан от долни страсти и безмозъчно и безволево съществуване. Колкото се може по-дълго и колкото се може по-болен. За да плаща. И да действа според желанието на хора, които го манипулират, докато си мисли, че волята си е негова.

   Да живее Биг Брадър! Да живее Матрицата!

Май се получи малко мрачно. Нищо, ако пиша пак, ще пробвам с хумор.

София, 20.08.2015г.

Светослав Пеев