Какво става, когато имаш мига в ръцете си и времето ти го отнеме? Когато едно решение зависи от много въпроси и уклончиви отговори? Когато си държал в ръцете си пеперуда, а тя отлита и летейки се превръща в прилеп, отразяващ се силует във вече потъващото в нощен сън небе, огряно от едни последни, залязващи лъчи на слънцето. Знаеш, че това ще е безкрайният ден - денят на спомени, на наслада, на загуба. Денят, който ще си припомняш и цял живот ще закрива слънцето за теб и няма да ти позволява да видиш бял ден, да почувстваш топлина. Търсиш... не откриваш пещерата, далечната, в която се е скрила твоята пеперуда. Пеперудата, добила образа на прилеп, на черното и мрачно. Пещерата, която не те допуска до себе си и оставя паяжини още от входа си, които премахваш с ръка, но от нищото излизат още и те обгръщат, и искат да те задушат, и ти не искаш да излизаш, но и не трябва да оставаш. Колко труден би бил изборът ти тогава? Невъзможен. Без варианти и опции. Твоя прилеп се подава иззад тъмнината, спира се за миг до теб, на рамото ти, поглежда те вяло и ти отново виждаш пеперудата. Красива, недокосната, невинна, очакваща, мечтаеща. Кой каза, че пеперудите не могат да мечтаят? Тя се взира в теб, търси те, спомня си като че ли коя си била в живота й. Досеща се, че си имала значение за нея, че си я пазила, съхранявала, или поне се опитваше. Толкова грешки допусна, докато тя беше при теб, но тайничко си я обичаше - твоята малка синя пеперудка, която кацаше на рамото ти, докато се беше излегнала насред зелената поляна и мечтаеше. Тя беше част от теб, толкова малка и толкова значима. Не знаеше, че един ден ще станеш от тревата, от поляната и ще поемеш надалеч и няма да можеш да я вземеш със себе си. Тя не разбираше. Или може би разбираше, но си даваше вид, че всичко е наред, че ще те чака, дори и да не го вярва. Може ли една пеперуда да е вярна? Може - ако е прекарала толкова време върху ръката ти и е усещала пулса ти и е прочитала копнежа в очите ти, когато е слушала да споделяш с нея мечтите си и когато тя неволно ти е говорила за своите. Трудно, мъчно ти е. Оплетена в паяжините на пещерата. А пеперудата, гледайки те в очите, отлита отвън и пак става грозен прилеп. За теб пак остава тъмнината.