В студената зимна нощ седя пред камината, гледам загасващите пламъчета и мислено се пренасям в друго време и измерение - при Петя. Разговаряме, шегуваме се, мечтаем. И усещам как ръката ми поглажда вече протритата корица на стихосбирката, а устните ми повтарят: ”и светла, и истинна” …Бих искала да можех да ви разкажа за НЕЯ - приятелката, довереницата и поетесата, за моето нежно вдъхновение и духовен коректив, за тази, която ме учи как да позная себе си и другите. Тя е в мене, до мене, със мене. Поезията на Петя е непрекъснатата връзка с Нея.
От снимката ме гледат красиви и пламенни очи, излъчващи светлина, овладяна мъдрост и сила. Душа, която трудно намира покой, която няма нищо общо с прозата на живота. Трудно се разказва за човек, сътворил такива поетически диаманти.
Нейните невероятни стихове са истински химни на опиянението от младостта и живота. Незабравим празник за душата е срещата с нейната поезия. Родена от дълбините на чувствителното й сърце, в нея откриваме онова рядко съчетание на невинност и зрялост. И една мъдра усмивка на творец, който е разгадал много от тайните на битието, смело е разкъсал оковите на ограниченията, за да се наслади на младостта и свободата. Въпреки крехката си възраст, тя осъзнава неща, които се възприемат от другите много по-късно.
Всичко онова, което е доброта, благородство и непокорство носи името Петя. Бездушието, лицемерието, лъжата и глупостта я изваждат от равновесие и душата й експлодира, за да остане вулканичната енергия на нейното човешко присъствие. Още с прочита на първото стихотворение читателят усеща нейната топлина и доброта. Те ни завладяват и светът, в който се потапяме, ни прави по-добри и щастливи. Благодарение на Петя осъзнаваме колко са важни малките неща в живота. Потънали в блатото на бездуховното си ежедневие, често не забелязваме великолепието на морето. Тя е пазителка на морските тайни, разговаря с мидите и рибите, изповядва се пред него. То е „развихрено, възторжено и младо”, еквивалент на Петините чувства, изтърпява обидите и болките и прощава. Морето пее оная „синя песен” - знак за чистота и святост, път към безкрая, където реалното се превръща във въображаемо. Тази песен я откъсва от земното и освободената й душа се устремява към Мъдростта. Но мъдрост за нея не означава покой. Тя е „светла като мед”, ”бяла и добра”, но и „тъмна”, ”неразбрана”, ”гъвкава”, ”дива като рис”. Непокорството и непримиреността на Петя спрямо рамкираността и ограничеността на времето е заявено в много от творбите й. Тя не се вписва в този свят - свят на послушните и търпеливите, затова той я изгонва. Като предчувствие за новото измерение -вечността - звучат думите й:
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Слънцето е източникът на светлината, на топлината и на живота. То умира всяка вечер и се ражда отново с утрото. Петя, приобщавайки участта си към участта на тази светлина, попива от нея надежда в нескончаемостта на живота .
Неин духовен сродник е момчето - смугло красив, ”потаен„ и „питомен”, ”жаден” и „див”, падал, плакал, грешал, но съхранил нежност. Тя го чака, копнее за него, мечтае за духовно сливане. Млади и диви, обречени на лятото, понесли светлината и красотата, те са олицетворение на младостта и свободата. Не случайно любимият й цвят е „цветът на лято” и неговата червена песен.
През погледа на младата поетеса се потапяме в атмосферата на “нейния” Бургас. Разхождайки се по неговите улици, разбираме причината тя да бъде “...щастлива и нежно добра”. Душата е опиянена от видяното, от красотата на „изгрева от мекия свод”, “слънце с магия на златен фонтан” и “матова странна зора”. Когато четем нейните стихове, имаме чувството, че Петя се е настанила в душата ни и заедно съзерцаваме бликащия тайнствен живот на нещата. Наблюдаваме с усмивка закачката между снежните върви на електрическите жици и вятъра, който “разтегнал момчешката си прашка”, ги захвърля с топки сняг.
Чрез фона, разпадащ се на цветовите гами, определящи настроението й, тя ни разкрива най-хубавите черти от своята личност. Средствата, с които го прави, са различни: веднъж ще бъде “златен сънчоглед, красив като главата на момиче”, друг път ще разкрие как я сънува и жадува “прозрачна като мед” влюбеният в нея. В стиховете на Петя Дубарова нещата са до такава степен одухотворени и са я попили цялата – с погледа, жеста, с начина й на възприемане, мислене и реагиране, с крехкостта и нежността й на водна лилия – че всякаква подредба в света на “живо “ и “неживо” е почти безмислена. Бургаското момиче е къс от природата, възприемащ самостойността и равноправната свързаност между всички дадености. Потъвайки в детското й виждане пред нас се разкрива дъждът, който “трепери като коте”, “близва й лицето” с езици хладни и по циментовия блок удря “с капки черни като вишнев сок”. Оглеждащата се в локвата “бяла електрическа звезда” е вече внезапното разпукване на детското.
Забелязва се зрелостта, нетипична за нейната възраст. Прескачането отвъд собствения биологичен праг в света на счупилите отдавна “на детството си приказния храм” поети, разкрива духовната извисеност на младата поетеса. Предостатъчно умна за възрастта си, тя долавя двуличието, съмнителната порядъчност и въздигането у мнозина властелини на музата и се смущава от това. “Не се измисляй, бъди такъв, какъвто си!” е мотото на слънчевото момиче, защото за нея единствената норма е истинността. Тя счита за недопустимо поетичните размисли и чувства да не се вплитат в човешките дела и още по-малко да се разминават. Това прави поезията й толкова светла и истинна, бляскава и земна.
Да пишеш за Петя не е никак лесно, можеш само да я чувстваш, да я разбираш и да й се възхищаваш. Срещата с нейната поезия е среща с доброто и красивото в човешкото битие, с младостта и непокорството, с мъдростта.
© Ростислава Златева Todos los derechos reservados
Поклон!