Разхождам се в парка, а вятърът нежно докосва листата и ги кара да потрепват. Любовен танц, който ме успокоява. Тревата расте и мирише на зелено, а стъпките под краката ми редят приспивна песен. Морето се синее и движи на тласъци, а слънцето рисува в него. Пътят пред мен е ослан с бледо-зелени цветчета. Тихо се ронят от дърветата и образуват плътен килим. Пусто е. Когато гледам тези дървета се чувствам щастлива. Природата крие някаква тайнствена мъдрост и ме връща винаги към истинската мен, към корените и същността ми. Отмива суетата и ненужното и ми напомня за един истински свят, в което всичко е на мястото си, било е и ще пребъде.
Седя на една пейка, а остреща майка кърми бебе. Като Мадона е. До нея старица отброява времето. Наблюдавам тази картина и се питам: Кой е този творец на една безумно красива земя? Изумява ме вдъхновението на този поет, размаха на този художник, извисения глас на този певец, разнообразието му на цветове и форми, нюанси и палитри. Немея пред съвършения му план, изваял всеки детайл до съвършенство.
Кой е този, който кара капката роса да блести, морето да гали скалите, розата да разтваря цветовете си? Има ли име? Иска ми се да си го представя по моя човешки начин. Но съм затворена в тяло и ум, макар дори това да носи своето очарование. Човекът, изтъкан от любов и аритметика, и задвижван през перфектна генетика е наситен със съвършен промисъл. Всичко е организирано в божествена симфония, в която всяка нота е на определено място, за да произведе точния смисъл. Пътят от изначалната невинност на бебе до уморената, набръчкана ръка на старица е като приказка, уникална мозайка, грациозен танц и тайнствена за нас плетеница.
Кое кара птиците да пеят и цветята да ухаят? Кое е това, което поддържа тъканта на живота и съединява всичко? Нещо в мен кара ръката ми да се движи, сърцето ми да бие, лицето ми да се променя. Всичко е живо, всичко диша в този момент от вечността. Чувствам се като прашинка и въпреки това цялата вселена в мен се е събрала. Имам невероятния дар да съм свидетел на това туптене, вдишване и издишване. Какъв е моя план, се питам, през един безкраен цикъл на раждане и умиране. Не ми е дадено да зная, мога само да чувствам приливи и отливи, да съзерцавам и в онези редки мигове просто да присъствам и да изпитвам единение с това творение.
Човек съм, слаб и несъвършен и въпреки това, изпълнен с невероятна гама от сантименти, уникален букет само за мен. Дори сълзите като капка роса са красив подарък. С отражението на луната, със синьото на небето, с ромона на дъжда и бавното окапване на листата ние можем да възпяваме и да плачем. Изумява ме красотата. Учудва ме болката. Не спирам да се изненадвам как посредством тези два инструмента ни се позволява да надникнем във вселени, да разширяваме съзнанието си, без дълбокото да има дъно и без върховете да имат граница. Човекът може да вкуси от безкрая.
Как е възможно да се измисли всичко това? Умът ми беден се обърква. Кой е този съзидател на светове и планове?
Навярно името му е Безкраен.
© Полина Антонова Todos los derechos reservados