Коледа... Двадесет и първата Коледа в живота ми. Но сякаш настроението ми е точно противоположно на коледно. Напоследък все казвам, че Коледата е за децата. Ами да, като че ли вече съм твърде голяма за този празник, твърде уморена, твърде самотна, твърде омърсена. Като бях дете не беше така. Този ден от годината беше най-хубавият и най-очакваният. И не заради подаръците, а заради самото усещане, едно топло и весело усещане, че е празник. А сега нищо. Едно забързано ежедневие, постоянни грижи. Аз не съм вярваща. Но за мен Коледа не е от религиозно значение. Тя е символ на добротата и оптимизма, на вярата в чудесата. Или поне беше символ. Сега само ми напомня, че поредната година от живота ми е изминала, а аз си стоя на едно и също място. Добре, от мен зависи, но нямам сили да се боря повече. Уморена съм, ужасно уморена. И няма на чие рамо да се опра, защото аз трябва да бъда нечия опора. Колко много от себе си изгубих. И сега по традиция в края на годината си правя една равносметка. И колкото и да ми се иска да вярвам, че следващата година ще е различно, това е напълно безсмислено. Защото времето безвъзвратно "отлита", в каквито и периоди да го ограничаваме. Живота отминава...  И все пак ми се ще, макар и измамно, макар и за кратко, да почувствам Коледното настроение от детството и наивно да повярвам, че чудесата не са само в приказките...