Ти не ме помниш, но аз те познах: това си ти - моята първа рана, моят първи и вечен пламък в сърцето! Познах очите ти след толкова много време, но как ли и нямаше – седяхме на един чин (Господи, колко отдавна бе това...). Понякога идваше в сънищата ми, понякога виждах очите ти в небето, понякога чувствах ръката ти на моето рамо, понякога живях с теб, а ти бе толкова далече...
Не си се променил – душата ти, сърцето ти, погледа ти е същия, пак си онова момче, с което бях щастлива. Още те помня с цвете в ръка и с мечтателски устрем, стоящ на прага ми и да шепнеш „Обичам те!”...
Кажи, помниш ли ме, мислил ли си за мен, усещал ли си ръката ми върху своите плещи, живял ли си с мен, живял ли си за мен, носил ли си ме в сърцето си през всичките тези години?
Живял ли си, позна ли ме? Това съм аз – твоята първа изгора!!!