Любовта... Най-приказното чувство. Сякаш море от светлина има навсякъде около теб, а мислите и мечтите летят ли, летят, сякаш са цяло ято блестящи сапунени мехури, устремени незнайно накъде, прекрасни със своята кристална чистота, но готови да се спукат всеки миг, така уязвими. При най-малкото докосване ще се разпръснат на хиляди блестящи капчици, като звезден прах, носещ се в атмосферата. А са толкова нежни, красиви, дори вълшебни. Страх те е да не ги загубиш... Ех, мечти, копнежи! Но нека честно си признаем - не идва ли очарованието им именно от факта, че можем да ги изгубим всяка една секунда. Да, ние ги притежаваме там, в съзнанието си, но не напълно. И там, където мислим, че са на най-сигурно,те могат да рухнат. Тези мисли са донякъде стряскащи. Не е ли наистина страшно - достигнеш ли звездите, докоснеш ли се веднъж до тях, то те вече не са мечти, нито звезди, нито пък копнежи, а покорени обекти. Просто бляскава материя, вече не представляваща същия интерес. И ето тук идва най-ужа ...