Замина си.
Гледам последната снимка, която си направихме...
Замина си.
Става ми смешно. И едновременно с това очите ми се пълнят със сълзи...
Замина си. И това приятелство свърши за мен. Иска ми се да кажа, че... че другите са виновни, но така ще излъжа. Аз съм виновна. За всичко съм виновна аз.
Поемам си дълбоко дъх и го задържам за секунда... Не искам да се разплача... Защото какъв е смисълът? Нима с пролятите сълзи ще мога да си ги върна? А може би така трябваше да стане... Може би те трябва да останат заедно... Затварям очи и си припомням излизанията ни... Хубаво беше... Приятелки, независимо от всичко. Аутсайдерите на класа. Различните. Приятелки... но защо имам чувството, че много лесно това приятелство се счупи? Счупи се като огледало, вещаещо седем години нещастие... Счупи се като кристална чаша, хвърлена към стената в ярост... Счупи се на хиляди малки парченца, които никой няма да може да залепи... Лъжа. Не на хиляди парченца. Само на две - те... и аз. Това е. Свърши.
Замина с ...