Умиращия ден караше малката да потръпва. Умората я застигаше, както и поредна доза кошмари изтръпваха от нетърпение да излезнат наяве в съня й. отчаянието я бе довело, толкова навътре в една лъжа, и до такава степен бе свикнала с кошмарите и с преследването на казаните лъжи, че спеше почти спокойно. Какво отличаваше нея от останалите и какво я правеше различна, се питаше всеки един от минувачите през живота й, но никой така и не откри какво всъщност притежава тя, че да може да обича!

            Малката имаше нещо, което другите никога нямаше да притежават - истинска история. Дори понякога прекалено истинска, че чак кървеше, но това никога не я спря, не и до днес. Никога нямаше да забрави стореното от друг върху нея, но никога нямаше да стори нещо подобно на друг. Научи се да изучава хората, бяха пионки в игра на нещо велико, по-велико от шах. Тя разбираше всичко, през своят поглед и имаше странната възможност и уникалната дарба да убеждава всеки един в нейната гледна точка.

            Малката не обичаше знанието, не обичаше и съня, не обичаше много неща, които не си заслужаваха да са част от живота й, защото просто я задушаваха. Нещо липсваше в света й, още преди да тръгне в това търсена, преди да открие съкровището в очите, преди дори да види белезите на коня. Нещо й липсваше и тя го окачестви с титлата "ПРИЯТЕЛСТВО". Имаше странна теория за "приятелството" като сила, материя и част от живота. Беше слушала различни версии, но нейната й се струваше най-достоверна и най-достъпна. Приятелството се печелеше след ред обстоятелства, но защо да се печели като е безкористно и обичащо, защото приятелството под тази форма не е нищо друго освен една измислица.

            Истинското приятелство за малката бе, когато стои сама и никой не вижда сълзите й,, не усеща топлината им, не чува как падат освен пеперудата кацнала на рамото. Това беше приятелство. Пеперудата рискуваше живота си, а малката самотата си. И двете не искаха да бъдат губещи страни, но подхождайки предпазливо се научиха да се пазят една от друга. Когато валеше малката криеше пеперудата под шапката си, а когато беше самотно в сърцето пъстрокрилата се потапяше в душата и разказваше за своя свят. Разбираха се толкова красиво и без думи, че всички лъжи относно миналото бяха изчезнали.

-         За мен няма нищо по-болезнено от това, че благодарение на теб забравих човек! Тъжна съм, че ти ме освободи от мъката ми, плаче ми се, защото само ти ме разбираш. Не искам да забравям, това което сърцето ми прошепна и се оказа лъжа. Исках да забравя и ти ме накара. Исках да умра, но ти премахна тази мисъл от главата ми!

-         И аз забравих един човек, бях на рамото й, също като теб. Изслушвах, пазех, докато един ден не ме изгони в най-голямата буря. Плаках, като теб, дори и повече. Болеше, излъга ме, излъгах я, но се преборих, намерих теб и ти ме накара да забравя. Накара ме слушайки за болката ти, да забравя за своята. Накара ме да забравя калинката на черните петна!

-         Сега разбирам, че приятел в нужда не се познава, приятел се познава в дъжда, от падащи сълзи, когато целия свят ти е обърнал гръб. Когато ти обръщаш гръб на всички...

-         ... тогава срещаш някой точно като теб...

-         ... и в най-голямата болка раждаш ново щастие

-         Сега вече знаеш!

-         Да! Приятелството е това, което не идва в живота ми, понеже аз съм го пожелала, защото съдбата винаги ще го отнеме. То идва, когато най-малко го искаш, когато си най-отчаян... ПРИЯТЕЛСТВОТО е там, защото ти слушаше мен и аз слушам теб...

-         Без да си помагаме...

-         Защото не е нужна намеса...

-         Аз съм там за теб!

-         И аз съм там за теб!

-         Достатъчно,....

-         ...че да ти липсвам

-         ... и никога да не ме забравиш!

 

 

Момичето заспа с усмивка докато спомените нахлуваха в главата й, тази нощ нямаше да има кошмари, защото една пеперуда бдеше над съня й...