Когато думите са най-големият ни враг, когато всичко е загубено, когато не сме сигурни в себе си в чувствата си, тогава какво ни остава?
Един бял лист, лист, който ще побере поредната история за живота ни, за живота ми, поредният лист, изписан и с радостна тръпка, поредният лист, попил в себе си аромата и влажността на сълзите, на мъките на болките, на любовните трепети.
Пак пиша, защото когато не ми остава нищо друго, се обръщам пак към думите, те които понякога ми носят много тъга, но въпреки всичко остават най-верните ми приятели в трудните моменти. Когато бяхме малки, ни бяха учили, че думите могат да разплакват и от щастие, и от мъка и обида...
Пораснах с още една година, но не успях така и да овладея изкуството да не наранявам, а и да не бъда наранявана, може би защото все още никой не е овладял това велико изкуство. Някой беше казал: "Живеем, мразим, обичаме, радваме се, скърбим, но всички сме ПРОСТО ХОРА".
Всеки избира какъв да бъде - да кажем добър за едни, лош за други, безра ...