Птиците умират сами...



  Има една легенда, за една птичка, която умира веднага след песента си... И в своята песен тази птичка е съвършена, ненадмината... тя дава всичко от себе си... дори и живота, само и единствено в името на неповторимата песен, вълшебна...  А нашата песен,  песента на живота ни... ние избираме всичко, водим се от различни доводи...
  Когато сме малки, сме толкова волни като птиците,  правим неволни движения по пътя на живота и точно от тези движения се учим какво трябва и какво не трябва... Животът не е поел към нас ангажимент да изпълни мечтите ни. Сами нараняваме себе си, сами избираме пътя си, така че не трябва да търсим отговорни за  нещастието ни, понякога трябва да имаме таланта да преценяваме нещата, да направим крачката, но в същото време да гледаме и крачка напред.
   Ако ние сами не съумеем да преценим къде, кога и с кого, ничия друга сила не би могла да го стори. Умираме едва, когато страстта към живота повехне, когато няма занимание, идеи, развитие, тогава настъпва духовната ни смърт. А случи ли се, това, от физическата смърт вече няма смисъл.
   Замислям се върху факта, та ние не знаем дали утре ще бъдем на този свят, какви господари можем да бъдем тогава на съдбата си. Винаги съм твърдяла, че човекът сам избира съдбата си, може би не точно сам, но й помага до известна степен да бъде такава. Утре не се знае дали ще сме тук, а правим толкова грандиозни планове за бъдещето си, тогава е голямата ирония на човешкия живот.
   Иска ми се да има и друга форма на живот,  да има друг свят за хората, които не са успели да реализират мечтите си, защото някак е нечестно да умират младите... без изобщо да са вкусили от "забранения плод".
   Страх ме е от това, че може утре да не съм тук повече и да не съм казала всичко, което мисля и чувствам, на хората около себе си. Няма гаранции, няма и рекламации. ;) Да, да, в такова време живеем. А по-добре ли ще е, ако спрем да го правим? Всички сме тук единствено и благодарение на любовта, която цари между хората. Разбира се, тази любов за всяко човешко същество се измерва по различен начин.
   Да, да, нараняваме, няма спор в това, караме хората около нас да страдат, защото просто сме безсилни. Понякога взимаме решения, най-добрите, най-разумните, но те едва ли са такива за всички, в състезанията има само един първенец, не могат да бъдат всички... има един златен медал... така е и в живота... стигаш до финала, може и последен, но пак стигаш... предаваш щафетата на някого...  
   Аз съм достатъчно смела и горда, за да застана зад себе си - "обичам повече себе си..." и зад това, в което вярвам! Да, да, защитавайте преди всичко това, което сте, за да бъдете като тази птичка, заради себе си и никой друг, правете грешките... за да не съжалявате, един ден. :)