Величествени бели скали се издигат гордо над криволичещата река. Върховете им са скрити в пухкавото одеало на падащата мъгла. Надолу по студените им тела са разляти сякаш внимателно подбирани багри, навяващи меланхолично настроение. Назъбени скали, зловещи, но чудати пещери, дали живот на стотици диви животни, допълват прекрасната картина.

            Всяка сутрин тук Слънцето се бори с тази височина, а когато е вече над нея, пожелава "Добро утро" на реката, скрита под величествения "паметник", който природата сама си е издигнала. Цял ден Слънцето огрява тези девствени места, на чиито върхове са стъпвали само тукашните "планински жители". Недостъпната за човешкия крак планина остава на мястото си и сякаш се надсмива на Слънцето, че цял ден се движи над нея. "И аз оставам тук" - шепне реката, но в следващия миг вече е много далеч, защото следващата вълна напира да върви напред, за да може да измие поне още едно камъче по пътя си. А колко ли вълни са минали оттук... Вероятно повече от хората, живяли досега на Земята. Камъчетата са препятствията по пътя й. Те са като хората. Каменните им тела се откъсват от голямата скала и заживяват самостоятелно, а водата изтича между тях толкова бързо, колкото човешкия живот - толкова кратък и недостатъчен... Но дори най-дребните камъчета, скрити под големите, биват огрявани от слънчевите лъчи, все някога...

            Наоколо цари тишина. Чува се само отмереното движение на влака. Всеки в купето е вперил поглед в някакво четиво, отвличащо го от реалността, без да подозира, че е заобиколен от камъчета и светлина...