Не знам дали някога сте имали усещането, че каквото и да правите, така или иначе нищо няма да се случи. Всъщност, не очаквам да четете това, камо ли да разберете как се чувствам, но знам само, че трябва да имаш много смелост, за да излезеш от черупката си и да покажеш какво можеш, но аз не знам какво наистина мога и какво си струва да направя, преди да си отида.

Уж мога да пиша, уж мога да танцувам... не ме интересува. И двете професии са много по-трудни, отколкото изглеждат, и дори ако се замисля за песните, които съм написала, то даже не съм удовлетворена от тях. Това са само думи. Това са само идеи, някои добри, други не толкова, трети недовършени и не ми дава мира, че освен че не мога да реша какво да правя с живота си, макар че получавам добри оценки в училище, не се виждам никъде... Освен в смъртта, в чийто обятия така или иначе, рано или късно, ще отида. Но не бих си посегнала, знам, че не мога, това не е решение! Осъзнала съм го, но никога не съм се запитвала какво наистина ще правя като порасна. Някой хора знаят, но не и аз. Не мисля, че е възможно който и да е, даже и страшно добър в писането на романи, или книги или каквото и да е, с което се занимава, да има шанс да успее само с това, да се изхранва при днешния интернет и масово теглене на книги, песни и т.н., даже в чужбина.

Не искам да съм натрапница, не искам да се възползвам от нито различните възможности, които предлагат някои страни, но не искам и да правя абсолютно нищо!

Странно е, че ме страх от толкова малки неща, но това, че се страхувам, даже не винаги означава, че си на правилния път. Искам да постигна нещо, не знам какво, но макар, че бих казала, да създам песен, това е невъзможно, защото не мога да пея. А това ми беше детската мечта. Вече загубена... Най-съкровеното... изпуснах, оставих го да си тръгне.

И вече няма връщане назад. Толкова е трудно да решаваш на момента, да кажеш на някого, че те е страх, без да се замислиш, дали това ще те накара да изглеждаш безпомощна, все едно си малко дете. Но нали уж сме хора, били деца, и тъй като чувството за родителите ни не угасва, поне в повечето случаи, пак ни възприемат като такива. Пак някой ще ни критикува, пак някой ще е недоволен. Просто ми се иска да можех да направя нещо, с което да покажа, че съществувам, преди да си отида. Но не знам какво е то, не искам да бъде перфектно или отличено, не искам аз да бъда известна като Мадона или охулвана като Джъстин Бийбър, а само пример за нещо, което не е умряло - вярата. Вярата в себе си. Вярата във вярата, с която ти дарява семейството ти, приятелите ти, даже и ти самият.

Все още мисля, че знам в какво вярвам - мечтите си, вярата в себе си. Но всеки има нужда от подкрепа. Знам, че ако успея да събудя гласа в мен, красотата в мен, щастието в мен, ще успея... Но не знам как! Само да знаех, вместо да плача, мислейки, че нищо не мога, а знам, че има нещо, което просто съм забравила... Някакъв ключ или нещото, което ме е крепяло през годините, преди да започна да изпадам в депресия, или просто да плача безутешно, защото все още вярвам, че мога да бъда певица. Но не ме разбирайте погрешно. Всеки може да казва, че иска да бъде певец или певица. И зад всяка уста лежи причината за казаните думи. Ето я и моята:

Винаги, абсолютно винаги съм обичала музиката. Със слушането на различни жанрове започвах да подбирам тези, които повече ми допадаха и впоследствие си ги свалях на компютъра, слушах ги хиляди пъти и пеех. Но пеенето, като всяко друго действие зависи предимно от средата как ще се развие. Аз прекарвах свободното си време при баба ми и дядо им, при които тогава все още живееше леля ми, от бащина линия. Е, тя не можеше да пее. И  близо до 15-годишна съм била възпитавана освен от всички други, и от нея. И при контакт, освен знания, думи и т.н., се разменя и енергия. Енергията обаче създава вибрации, различни чувства и е напълно възможно тогава да не можех да пея, защото не съм съзнавала това и не съм се опитвала да го избегна - да се сближа дотолкова с леля ми, че да имаме подобни усещания, подобни гласове...

Вярвам, че наистина не можех да пея. Беше факт, но все пак усещах чрез музиката, енергията, която ме освобождаваше от излишните ми чувства. А сега, когато съм депресирана, тя действа обратно - още повече пречи и спира мисленето, желанието за пеене, защото слушаш, вглъбяваш се малко или много впоследствие разбираш, че си някак си зомбиран, потиснат от всичките песни и чувства, вляти в тебе, че не можеш да изпитваш нищо друго освен тъга, по отминалото време и това, което преди музиката ти е носила. Предполагам, че това наистина ми липсва. И ми липсва, защото музиката беше моят най-добър приятел. Тя ме караше да подскачам, да се движа под нейните звуци, да се забавлявам, така винаги съм се забавлявала, като се замисля...

И много бих искала поне да се справя с проблемите, които създават това усещане за депресия, поне да се усетя жива отново. Важна за някого - мен, но и поне още един човек. Човек, който със същата страст обича музиката. Не знам, дали ако е певец ще ми бъде по-трудно да контактувам с него, но във всеки случай вече нямам претенции за това, какъв да е, стига да е добър по душа, усмивката му да ме кара и аз да се усмихна и погледът му да ме дарява със спокойствие. Но, ако се отдръпнем малко от тази тема, не съм ли съгласна, с това, че музиката може да направи този свят по-добър. Тя е универсална, английският е универсалният й носител, а аз го владея, а в днешно време почти няма човек, който да не го разбира от песните, които слуша. Тя докосва сърцето, душата... Твоето най-лично място... Твоя вътрешен свят. За мен той може да бъде щастлив, ако успея да се вслушам в някоя страхотна песен като Saviour на Black Veil Brides, или поне някой с такова силно послание и с музика, която обичаш. Защо не се вслушваме в думите и не ги превърнем в щитове. Срещу всички, които не вярват в нас, срещу всеки, който иска да ни нарани. Музиката, колкото и силна да е психически, има своята магическа сила, която може както и да спасява, и да погубва, но най-вече ни дава сила, енергия, вяра... Какво по-хубаво от това, да знаеш, че има някой, който защитава идеите ти, теб, твоята вяра? Твоите мечти?

Вярвам, че някой ден ще успея да покажа на себе си, че мога да създам нещо, което да бъде от полза за възможно повече хора. Като групата, която споменах. Те са въплъщение на моя идеал. Дано да ги видя някой ден, за да им благодаря лично за всичко, което наистина дават от себе си - а това е всичко!  А да дадеш, без да искаш нещо в замяна, за мен е истинската причина, заради която искам да мога да пея. Да дам...Все пак се казвам Даринка, макар, че предпочитам Дари. А името, което е на профила ми, е просто импровизация на псевдоним, който вече не харесвам...