Облечен, с дънки и обикновено яке се разхождам из пустоща. Тази пустош, която сам си изградих с мазохистичното си постоянство. Така вървейки се изправям пред огромната стена.. стена изградена от постоянното ми мрънкане и опяване: защо не това, защо не онова...

  Безкрайно тежко и непонятно за останалите.... дори и за самия мен...

  Изправен пред тази непристъпна крепост си задавам въпрос след въпрос...

  Няма отговори. Няма.... аз сам се поставих тук. Сам надалеч от всички, които по един или друг начин могат да ми помогнат. Изведнъж от никъде чувам глас: „НЕЩАСТНИКО... препоръчвам ти да се вземеш в ръце, да хванеш тежкия 15 килограма чук и да започнеш да блъскаш с него по дебелата стена, без значение кое колко и как ще се счупи.... блъскай докато не останеш без дъх  и много след това... ти сам си се зазидал тук и заслужаваш тоно това...”

  Прав е, никой друг не ми е виновен....

  Причината да съм тук е АЗ и единствено АЗ.

  Причината да нямам бъдеще съм АЗ и никой друг....

  Причината да съм сам съм АЗ и единствено АЗ, защото когато трябваше да НЕ съм такъв АЗ бях ДОЛНО ЕГОИСТИЧНО КОПЕЛЕ, ГЛЕДАЩО САМО И ЕДИНСТВЕНО СОБСТВЕНИЯ СИ ИНТЕРЕС... АЗ съм един долен лъжец. Не съм достоен дори за подметка на някого...

  Трябва да разбия проклетата стена, да отворя проклетата врата зад, която се крие...

  Само аз си знам какво...

  Няма никакво значение, че няма ключ. Няма врата, която да НЕ може да бъде отворена...

НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА....

  И преди всичко.... да не забравя, че сам без ничия чужда помощ се докарах до тук....