Плача като за последно (често безпричинно); страх ме е; срам ме е; нямам удоволствия...(Не! Всъщност имам! Едно от малкото ми останали удоволствия е да се самоизтезавам и страдам); нямам смелост да направя нищо друго и това ме подтиска; гневна съм; не ме разбират; намирам оправдание за неуспехите си в нежеланието да върша каквото и да било; не съм удовлетворена от това, което правя, съм или се случва с мен;
И изведнъж всичко започва да се случва БЕЗ МЕН. Защото аз отивам на парти със собствената си личност и се чувствам добре и уютно и много, ама много познато.
Скоро разбирам, че спокойствието ми се е изчерпало САМО по отношение на мен, а всички сблъсъци с реални или несъществуващи събития и неща ме докарват до раздразнение, граничещо с припадък.
Никога до този момент не съм се чувствала по - самотна. НИКОГА!
Неистово мразя хората, губещи своето време, за да пропиляват моето и се мразя, че съм го позволила това нещо. Много съм зле... Може и да е добре, защото се успокоих, че нищо няма смисъл и аз винаги ще си остана самотна и неразбрана...
Един ден открих, че може и да съм самотна, но тъпа не съм! И се запитах, тогава какъв е моят случай?? Да не съм болна?? Стигнах до извода, че не съм болна, а недоволна. От всичко и от всички. И никога няма да бъда доволна.
В този безкрайно лош свят не е нужно да харесваш това или онова и да се съгласяваш с всеки и с всичко. Понякога е полезно да си недоволен от нещата.
Стигам до това състояние, когато съм плакала като за последно, защото съм била изоставена от любим човек, мечта или обстоятелствата; когато ме е страх да не ми се случи отново; когато ме е срам, защото не съм свикнала да си признавам абсолютно нищо; когато нямам нужната смелост да направя друго и това ме подтиска изключително. Защото съм в депресия. Не знам какво правя. Не знам къде се намирам. Не знам за какво дишам. Не знам за какво живея. Отдавна всичко се случва извън мен.
Всъщност аз не се притеснявам чак толкова от желанието си да бягам все по - дълбоко в себе си. Понякога ми харесва да се чувствам неразбрана без оплаквания. И ми става някак си смешно като не съм сама. Защото съм свикнала вече... А е трудно да отвикнеш от нещо, с което си свикнал напълно.
Моментите от живота ми, явяващи се спомени са ме научили на доста неща: например когато се случи да съм сама, напусната от човек или мечта, да уважавам правото си да се чувствам тъпо, неловко, гадно...
Спомням си деня, когато открих, че може да съм самотна, да ме боли, но тъпа не съм. И се запитах - да не съм болна?? Не! Оказа се, че моето сърце вече никога не иска да бъде самотно дори и за малко...
Разбрах, че няма как да се чувстваш сам, ако никога не си бил с някого. А ако някога си бил с някого, значи наистина се чувстваш сам...
© Мария Георгиева Todos los derechos reservados