Неспокойство, тъга, тревожност, Самота, къде сте? Къде сте се скрили? Защо ви няма.. страх ме е. Свикнала съм с вас толкова много, че се ужасявам от непознатото. Какво е това щастие? И защо облаците са толкова бели и пухкави.. изглеждат странно, някак усмихнати. Какво стана с мрачните и тъмни дни, които съпровождаха всеки един мой поет дъх? Как да дишам с цялата тази радост... какво да правя? Страх ме е, Самота. Твоето място бе заето от невероятно същество, толкова прекрасно и уникално... О, Самота, мисля, че това е херувим, но ако е херувим, той за мен ли е наистина? Нима го заслужавам. Бяхме двете с теб толкова дълго и с риск да те обидя, мисля, че дойде момента да ти кажа „сбогом” и „прости”. Ти беше моя приятелка, моя спътница, моя най–искрена събеседница и когато нямаше никой друг до мен, аз знаех, че мога да разчитам на теб. Помниш ли как разговаряхме загледани в луната, докато тя не се скриеше зад мрачните ни облаци. Как наблюдавахме заедно, прегърнати, усмихнатите хора и как ти изтриваше сълзата ми преди да е капнала от лицето ми? Благодаря ти Самота, че беше до мен въпреки всичко и всички, че ми позволяваше да черпя сила от теб за да не могат другите да ме наранят, че ми позволяваше да се сгуша в твоята студена прегръдка и да заспя, макар и със сълзи на очи. Прости ми, че съм егоистична, прости ми, че те предавам. Ох, Самота... помниш ли цигулките ? Кажи ми, че си спомняш... те бяха нашето спасение в дните на умора и безметежно страдание. Те бяха нашето изкупление, нашата истинска нирвана. Как игриво подскачаха нотите, как можеха да те съживят просто за да те убият със следващия акорд. Знам, че помниш защото виждах и твойте мрачни сълзи, виждах риданията ти, макар, че бяхме двете. Виждах колко искаш да изчезнеш... просто да се превърнеш в пепел, която вятъра да прегърне и понесе със себе си. Затова знам, че ще ми простиш Самота, защото и аз искам същото, знам, че ще ме разбереш. Жива съм, и искам да остана жива, затова трябва да се разделим, приятелко моя. Ти беше моят живот, но вече не, в твоята компания намирах своята идилия, но вече не. Остава ни още малко Самота, още съвсем малко, но ти не тъжи, и о моля те, не плачи. Има толкова много други души, които имат непоносима нужда от твоята закрила, защото знам, колко си силна, помогни им да не бъдат наранени, както помогна на мен, но когато дойде момента да намерят своя херувим, просто им прости, и ги остави. Най–мъчно ми е за теб... защото няма по–жестока съдба от твоята... Самота. 
Сбогом и прости.