Сбъдната мечта
Слънцето бавно плува над хоризонта. Вятърът немирно играе с косите ми. Препускат в неуморен бяг вълните. В шума на прибоя сякаш долавям недопятата песен на четиридесет български девици. На Калиакра утрото ме поздравява...
   Колко ли тайни криеш, Море, колко ли мъка и болка, радости и копнежи на душите ни, човешките, са потопени в твоята необятност и безкрайност... Колко ли?...
 Едва шестгодишна се докоснах за първи път до теб... Родена в прегръдките на Предбалкана, копнеех да потопя крачка в солените ти води, да пипна с ръчички пясъка на Златни пясъци, за да се убедя дали е от злато, или просто - пясък, и да помечтая... спомням си вечерта, в която пристигнахме и се настанихме в квартирата във Варна. Двете с баба гледахме нощното небе... И когато установявах, че звездите всъщност са недостижими и неизброими, видях една от тях да пада. Казват, че в такива мигове си отива нечия душа... И също, че ако си пожелаеш нещо в този миг, то непременно се сбъсва - рано или късно... толкова бях опиянена от ласките ти, Море, че в този миг аз, едно шестгодишно момиченце, си пожелах... винаги да съм тук... Да живея до морето...
 Мечтата ми се сбъдна, Море! В един прекрасен ден, след близо двадесет години от първата ми среща с теб, едно вече пораснало момиче подари сърцето си на едно вече пораснало морско момче, и на теб, Море, тъй истинско и вечно, събиращо всичко близко и далечно!...
 Сега сутрин ме буди крясъкът на гларуси и чайки, а топлите ти води галят нозете ми всяко лято. И всяко лято като че ли е ново и аз преоткривам частици от твоята сила, красота, вечност и безметежност, мое Море!... Ти си частица от моя живот, моя орис, желание, зов... или любов?!...
               Морето е сълза, окъпана в очите ти...
               Морето вик е, стон е, може би...
               Морето вятър е, палуващ в косите ти...
               Морето е всичко, което си ти!...