Имам познат, който често си служи с поговорки. Понякога, когато си говорим и аз споделям някаква житейска пречка, отговорът му накрая към мен е стара и изтъркана поговорка. Не че съм търсила съвет, просто си говорим за нещата от живота, той кротко ме изслушва и накрая заключва всичко в едно или две изречения. Не скривах раздразнението си от кратките му мъдрости – всичко за мен беше къде къде по-дълбоко, по-лично, по-различно от типажа. Сега, след като видях резултата от дълбоко обмислените си действия, разбирам, че дразнението ми не е било, защото порязваше разговора с едно изречение, а защото е бил прав. Бил е прав, че драмата ми е излишна, че всичко, колкото и персонално да ми се е струвало, е част от един общ принцип, на който се подчинява всяка една житейска история и аз не съм единица по-различна, по-объркана или по интересна, аз съм част от най-старата история. Ами какво ако не аз откривам топлата вода сега, ако някой много или не чак толкова отдавна е бил там, където съм аз сега ...