Беше жътвена вечер. Горещо, потно, безветрието доведе задух. Някой е бил упорит. Реколтата се ширеше богато. Лунният сърп, изкусно подострен, режеше всичко в погледа. Лято е. Нека да има.
Усещах житото, узряло в ръцето му - на работника, който щеше да го пожъне на един дъх, после на втори, на трети, докрай. Докъдето погледът се затваря уморен.
Мина се време. Плакнех душа пак в същата нива. Вече нямаше жито, всичко беше събрано. Нивата беше дала своя плод. Беше станала по-лека за погледа и за душата. Тогава видях светулките - ясни, зелени и много... Това ми беше достатъчно да вярвам, че човек не е замърсил въздуха тук. Вдишах дълбоко и спокойно, следжътвено. Чисто време след богато даване.
***
Трета вечер. Щурците ми напомниха за онези две. Хубаво ми стана. Падаща звезда пробяга на запад. За първи път, от много време насам, пожелах нещо за себе си... от сърце.