От скута на тъмната нощ бавно и сакрално изплува кръглата тъмно-червена луна. Отвсякъде се просмуква чернота и тогава ме обхваща необясним смут и разколебаност. Винаги в такъв момент си мисля за неумолимата истина - твоят ден не е напълно твой. Усещам го отдръпнат някак се, а хората до мен, станали призрачни и неуверени, са като мимолетни спътници. Луната продължава крадешком да се издига и дискът и, станал вече оранжев, започва да избледнява. Понякога тишината внезапно се раздробява и разпилява на късове от пронизителните вопли на нощна птица - бродница.Пълната луна сякаш издевателства върху природата, като лее студената си светлина - равно и изтощително. Нощта разхищава своето време, но то не свършва . Пълнолунието пренапряга до край тънкостенния съд на човешкия живот и той се разтрошава, за да излее незабележимо оскъдното си съдържание.
Плъзва и вятър - тънък, отначало като докосване, а после все по-настойчив и осезателен. Накрая писъкът му пробива слуха и се възцарява тревожна глух ...