Беше мрачна и ледовита нощ. Вятърът духаше силно и всичко живо наоколо трепереше от студ и мраз. Дори и клоните на дърветата, които вятърът раздухваше, като че ли зъзнеха в тази студена нощ. И, както се досещате, бе настъпила зимата. На няколко мили от гората се простираше малко селце. По пътя към селцето, дълбоко в снега, имаше следи от кръв, а само на няколко метра от кървавите следи лежеше ранен вълк. Той имаше сивобяла козина и искрящи зелени очи. Вълкът бе ранен точно при шията, откъдето сега бавно изтичаше неговата вълча кръв. Горкото животно знаеше, че това е неговият край. То насочи за последен път погледа си към луната, като нададе слаб вой. Ставаше все по-слабо със всяка секунда. То усещаше смъртта по-близо от всякога и сега знаеше, че отива в рая, който бе изпълнен само със тишина и светлина. Смъртта не го плашеше, то я чакаше със отворени обятия по-смело откогато и да било. Тялото му трепереше от студ и вятърът раздухваше козината му. Това бе последният полъх, който щеше да почувства. Идеше му да заплаче, но животните нямат сълзи, а в очите му ясно се виждаше болката, която разкъсваше цялото му същество и радостта, че най-сетне ще отиде в онова кътче на земята, където цари само тишината, за която бе толкова мечтал. Луната тази нощ светеше със цялата си светлина и я насочваше към безжизненото тяло на умиращото животно. Вълкът погледна луната с вял поглед, като я виждаше все по-слабо. То усети силна болка в гърдите си и опита да си поеме последна глътка въздух, като затвори очите си и издъхна. То лежеше неподвижно в дълбокия сняг и луната бе единственият свидетел на неговата смърт. Но мечтата му се бе сбъднала, душата му отиде в онзи приказен рай, в който нямаше нито болка, нито студ, а само тишина. А луната продължаваше да свети все така силно, сякаш под нейната стряха се намираше раят, където само светлината и тишината царяха.
© Мони Иванова Todos los derechos reservados