С Р Я Д А

Срядата е ден за сбогуване. Цветята се сбогуваха със сушата, защото ги полях. Дрехите с мръсотията, защото ги изпрах. Съдовете с остатъците от храна, защото ги измих. И де да можеше всичко да свърши до тук.

Било е сряда, когато аз съм се сбогувала с небитието и съм изплакала за първи път. Беше сряда, когато се сбогувах за последно с баща ми. И отново в сряда се сбогувах... с детството си.

В сряда приех окончателната си форма на жена. В сряда за последен път облякох снежно бялата рокля и за последен път бях в главната роля на единствения ми филм – „моята сватба”. Години след това и отново в сряда се сбогувах със своите илюзии за любовта след брака и прекрачвайки прага на една невидима врата, навлязох в реалния семеен живот.

Беше наскоро и сряда, когато се сбогувах с малкото вълнисто, жълто на цвят, папагалче. Защо ли го наричахме Папу? Не знам... Но знам, че си отиде, издъхна в ръцете ми. Натъжих се... Да можех да бъда бащата пеликан, който намирайки децата си мъртви, разкъсал своята гръд и с кръвта си им върнал живота. Но... Не! А големият и празен кафез дълго ни гледа самотен и сърдит, и още по-дълго така внезапно настъпилата тишина ни пронизваше сърцата.

Издържахме до следващата сряда. Сбогувахме се с тъгата и си купихме този път – две наскоро родени и отново вълнисти –  папагалчета. Макар и в кафез, те изглеждаха щастливи. Възможно е да са брат и сестра, но определено се държаха като семейство. А нас пък, определено ни стана ясно, че животът сам – не е живот!

Не след дълго и отново в сряда, когато котаракът Том се поболя. Поизмъчихме го, и то пак в сряда, с надеждата да го излекуваме, но уви! На следващата сряда се сбогувахме и с него. Беше трудно, тежко и сълзливо... Дарихме го с нещо, което той никога не беше вкусвал – свободата! Пуснахме го вън сред природата и неговите братя и сестри. Доктора ни успокои, че котките са по-оправни и от хората. Боже, защо ли не съм се родила котка?!

Днес е сряда и аз се сбогувам с всички тези „сбогувания”. Някой ми беше казал, не помня беше ли сряда, - „ животът е преходно нещо”. За живота не знам, но че всичко в него е такова... идва и си отива... Вземаш и даваш... Даваш и вземаш... Едно постоянно движение и нищо никога не си остава на мястото, където е било.

Днес се сбогувам с покоя, който е за мъртвите. Сбогувам се с тишината, чиито трон е в царството на мъртвите. Сбогувам се с носталгията, чието място е в душите на мъртвите. Сбогувам се със самосъжалението, което е най-бързия влак към покоя, тишината и носталгията.