Понякога се чудя как намирам сили да пиша. То и за писането се изисква сила. Аз не вярвам, че притежавам такава, и все пак, види се, продължавам. Прочитам стих след стих, есе след есе, разказ след разказ... и се чудя. Не мога да си обясня това нестихващо желание да пиша. Знам, че не мога да го кажа красиво. Нито интригуващо. Нито специално или въздействащо. Само искрено. Но в последно време дори искеност не влагам. Само думи. И мисли. Хипотетичности.
Как човек определя кога е време да спре? Нямам предвид писането. Аз не бих спряла, например. То просто не е сред нещата, заслужаващи си да бъдат спрени. Някак безмислено и пресилено ми се струва идеята. И все пак - как човек спира? Казва си "Спирам!" и заковава на място? Ех, ако беше така... Но обикновенно човек си казва "Спирам." Минимална разлика... но всъщност - не. Кой определя кога спираме? Май не сме ние. На нас ни е натрапено, а ние повтаряме ехото. Като скали.
Аз винаги пресилвам нещата. Сега ми беше на върха на пръстите да обвиня ...