Какво всъщност е страхът? Дали страхът ни погубва, или  помага да оцелеем?

 Има ли такова същество на земята,  за което да не е присъщо това чувство?

То е заложено в инстинкта ни за оцеляване и не е срамно да си признаем, че се страхуваме понякога  дори често, когато се стремим да оцелеем, загрижени за сигурността си и за тази на нашите близки. Страхът, като чувство, ни предпазва и предава.

         Понякога е висша  проява на разум, но най-често оправдание за собствения ни егоизъм;  да се боиш от непознатото, да си несигурен във себе си, да се страхуваш от самия страх,  бариера пред възможностите ни ли е това, или оправдание за тесногръдието,  което в наше време се проявява ежедневно. Рядко сме свидетели на доблест и себеотрицание. Доста често  се обличаме в апатия и проявяваме безразличие, когато трябва да помогнем на някого в екстрена ситуация, заради страха ни да не пострадаме. Има хора, на които се възхищаваме и наричаме герои, но често самите ние се страхуваме да бъдем като тях. И така, както ги адмирираме за постъпките им, в повечето случаи ги упрекваме във безразсъдство. Но не е ли безразсъдство да се страхуваш да проявиш човешкото си достойнство и дълг. Неотдавна имаше случай, при който баща и син помогнаха на пътници в горящ автобус да се спасят, като рискуваха собствения си живот. Всички аплодираха тази тяхна постъпка, а дали всички биха постъпили така? Едва ли. Ако можехме да преодолеем страховете си, надали щяхме да се оплакваме от мизерното съществувание, което почти всички водим. Потърпевши сме от своеволията и неправомерните действия на управляващите ни, които отново и отново ни предават като народ. Закриха енерго-блокове на АЕЦ, лъжат ни в сметките за парно, ощетяват с ниски пенсии майките и бащите ни, разпределиха си България, като празнична торта, но ние всички мълчим и не смеем да нададем глас, както други народи постъпват при доста по-маловажни причини. И всичко това е скрито зад нашия екзенстенциален страх. Дали този страх е насаден от петвековното турско робство или от тоталитаризма. Едва ли социолозите биха могли да отговорят, но в крайна сметка този страх ни погубва като нация. Такъв страх не ни е полезен и не би могъл да се определи като разум. Разумно е да се страхуваме за нашето утре, за бъдещето на децата ни, за оцеляването ни като нация, но този страх не бихме могли да преодолеем, като само и единствено се страхуваме. В крайна сметка страхът е средството, с което ни манипулират онези, които се страхуват от нас, защото ние все пак сме народ, но не и общество. Обществото, като понятие, е група от хора с единни идеали и морални ценности, още така наречено "гражданско общество", което в България не се допуска да съществува на практика. Свидетели бяхме на грозните сцени около събитията, свързани с протестите по повод убийството на студента Стоян Балтов. Когато граждани протестираха, мирно възмутени от бруталната жестокост, която ни заобикаля и  от безхаберието на държавата в лицето на нейните ръководители и служители на "трите власти", които в устрема си да ударят келепира, забравиха за народ и държава, тогава същите тези бедни души бяха обзети от страх, да не би този протест да сложи началото на едно ново "гражданско общество". За да обезпечат страховете си , власт-имащите поругаха не само смъртта на Балтов, но и мирния протест, като го манипулираха, включвайки в него платени провокатори, които да оправдаят бруталните действия на полицията. Наистина тогава се случи нещо страшно, тогава убиха до голяма степен желанието на гражданите да отстояват позициите си спрямо страшното, което се  случва в България.