Искам да разгоня настръхналите от студ, изтръпналите от безразличие, изтощени клони на оголени скелети. Опорна точка на измисленото ни ежедневие. Те крепят света в сънищата ни. В живота си ние сме обрулени от низки страсти, но стремящи се нагоре. Небето изпълва пространството между чарковете ни, ако сме се издигнали достатъчно високо. Отново в рани от бодли, забиваме остри шипове в изпречилото се същество пред нас. Огрени от червения залез, заспиваме с мисълта за кръв - нашата, чуждата. Заспиваме с мисъл за любов - доколко потребна може да ни е тя. Бурята ни ломи, прекършва свежите ни сили. В море от светлина се чувстваме самотни. Нещастни. Защото имаме корени. Те понякога ни възпират да се хвърлим във водовъртежа. Объркано неясно е. Но това е. Всичко е неразгадаемо, когато се опитваме да си го обясним. Тогава нищо не спира смущението от неизвестното да нахлуе в нас, да ни побърка и изплаши. Защото трябва да се страхуваме. За да оцелеем. Трябва да претръпваме от болка, за да сме доволн ...