Светът, видян през очите на човека, не може да се опише с две-три изречения. Това е тема, която засяга живота, любовта, отношенията между хората и т.н.
За моите осемнадесет години не мога да кажа, че имам много житейски опит или пък, че зная много за живота. Със сигурност знам, че животът никак не е лек или пък розов, той е изпълнен с много разочарования и трудности. Всеки от нас дълбоко в сърцето си се надява, че трудностите и клопките, които поставя животът на всяко човешко същество, ще го задминат и с леко пухено перце ще го гали до края на дните му. Когато един млад човек се сблъска с ударите на живота, неговата крехка душа се прекършва, мъката в сърцето се надига, меланхолията го обхваща изцяло и той си мисли, че няма смисъл да живее или започва да си задава въпроса: Защо съм се родил на този свят? Само силните психически ще успеят да преминат летвата, която животът е поставил на всеки от нас.
Колко пъти четем по вестниците за някоя трагична изповед, където млад човек, който не е видял нищо от живота, с "леко" наранена душа, говори за смърт и самоубийство. Къде са тръгнали всички тези деца? - нима в студените прегръдки на смъртта. Но не това е решението, защото ти си тук, за да живееш, животът, който ти е даден, трябва да го изживееш докрай, та макар с трудности и сивота.
Хората са се озлобили до краен предел. Вече никой не мисли доброто но своя брат, та нали една от десетте Божи заповеди гласи: "Обичай ближния си, както обичаш себе си". Нима забравихме историята ни, където нашите прадеди са се борили рамо до рамо, за да сме свободни сега ние. Няма вече признателност, няма вече преклонение. Сякаш по улиците вече не се движат хора с човешки сърца, а някакви зверове, на които още преди да се родят, сърцето е било изтръгнато. В лицето на нито един не можеш да видиш любов и топлина. И точно от това се страхуват днешните младежи - от жестоката действителност, която цари в България. Те не могат да намерят закрила и сигурнос никъде. Все по-често започнаха да споменават убийсва и кръв. Целият сякаш е ожаднял за кръвта човешка. Все по-често тази дума присъства в нашето ежедневие и ни разтърсва при вида й. Животът е просто една книга и ние, прочитайки я, прелистваме страница по страница.
Нека обаче да не бъдем такива песимисти, защото наред с разочарованията, има и малко щастие и надежда. Нека тази надежда ни крепи, за да продължаваме да живеем живота си. Пожелавам на всички хора малко повече щастие, радост и мното, много сили, за да успеят да се преборят с живота. Нека душевната доброта да цари на този свят, защото засега е материалното благоденствие.
А на всички млади хора ще кажа: "Вдигнете глава, приятели, ще се справим".
© Любима Лазарова Todos los derechos reservados
Но защо толкова много ти завиждам? Защо ти завиждам?...