Родих се. Но не бях свободен. Сам не можех нищо, освен елементарни физически действия. Не бих казал, че ми ги позволяваха, правеха с мен каквото си искат. Всичко беше толкова странно подредено.
После почнах да се осъзнавам. Все още не бях свободен. Можех да правя вече доста неща, но трябваше да ми ги позволят. Не бих казал, че нещата са странно подредени. Бих казал, че е странно, че са подредени.
Сега вече знам кой съм. Нямам вече нужда да използвам „символичност при структурирането” или както му казват... Знам, че на много им се струва смешно, клиширано и глупаво, но съм окован във вериги, на които им измислих и име:
Парадокс Х: Комплекс за законова свобода
„Ние”, „всички” „хора”, „живеем” в „свобода”! „Свободни” сме да правим „всичко”, но ако не е забранено. „Свободни” сме да се радваме на чуждото нещастие щом не ни засяга. „Свободни” сме да нараняваме когото си искаме, стига да е „само” душевно. Всъщност, пиша „свободни”, защото нали сме „свободни” да сме равни. Не мога да съм по-Свободен от друг. Не дори от този, който сам продава своята Свобода и Вяра. Не дори и от онзи, който нарушава същинския смисъл на живота – да се търси сила – дали за добро или зло – няма значение. Силата в безсилието – лице в лице с красотата – или – мачкането на глупостта, родена от глупавото човешко съзнание – едно и също.
Колко е лесно, стотици от вас – душевно жалки, дребни и смачкани от собствените си вярвания хора, да душите с общи усилия силните и душевно величествените!
Не е хубаво да можеш да се бориш!
Защото може и да успееш...
Не е желателно да можеш да вярваш в непредставимото!
Защото може и да си прав...
Не трябва да мечтаеш!...
Защото само на този, който мечтае, му се сбъдват мечтите!
Защо пиша?! Защо мисля, че тези неща са ми забранени?!
Пиша, защото си искам. Не мисля, а чувствам.
Нямам нужда от въпрос: ето обяснението:
Имаш право да се бориш най-много за заплата;
Имаш право да вярваш само в жалкото християнство, което ти натрапват с мръсните си ръце и смешните си заклинания, докато не можеш да кажеш „не!”!!! Каква ярост съм изпитвал пред всички глупаци, които с неразвитите си мозъци мислят:
„Какво му пука толкова за затова?”, но като се разболеят и ще умират тичат да се жалват на жалкия си грозен бог, да им отърве задниците от червеите, чакащи ги под земята.
Но нека уточня – червеите са ви в телата, в съзнанията и в душите!
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Мога сигурно още 10–20 страници да обиждам и унижавам онези малки жалки хора, на които желанието им стига да си мърдат сърчицето (може би съм пристрастен), но няма нужда – никой от тях няма да чете това, особено след прочетеното дотук...
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Аз пиша, защото Свободата се осъществява само когато има свят, където да си Свободен, но съм сигурен, че такъв свят съществува в Душата на всяко величествено същество.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Аз вярвам, че повечето от нас (тези, които искаме да се освободим) имаме нещо повече от другите. Аз, например, мога, когато поискам, да отварям този портал, през който мислите ми достигат до който желае да ги чуе.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Залез. Стоя и гледам как величественото и пъстроцветно слънце прави място на също толкова величественото, но по-скоро тайнствено звездно небе. Чувството е неописуемо. И така е всеки ден, всяка нощ. Как мога да посмея да се оплача от нещо!? Гледката е толкова повече от мен, че се учудвам, че мога да я видя.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Тихо е. Няма звук от нищо друго, освен вятъра и мърдащите от него листа. Толкова е спокойно. Имам чувството, че жалките ми мисли прекосяват отвъд хоризонта и пак, като спра да мисля, тази поразителна природна тишина се връща.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Усещам как докосвам въздуха. Усещам миниатюрните капчици вода в него. Същата вода, която ми позволява да живея. Невероятно е как, макар краткотрайна и частична, Свободата дава нови сили. Такива, за които не подозираш – колкото и пъти да ги имаш.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Всичко това беше един миг. Всъщност този миг беше просто гледане на залез на някое тихо място. Колко малко трябва... същевременно явно достатъчно много. Обаче е толкова незначително на фона на нещо, същински красиво. (Знам, че съм писал на тази тема (няколко пъти), но нали и това е част от Свободата.) Много уважавам Природата, както и даденото от нея, но слънцето няма този поглед, усмивка и излъчване... Вятърът няма този мелодичен глас...
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
В крайна сметка,
за да сме Свободни,
може просто да сме заедно.
© Иван Радев Todos los derechos reservados